25 май 2017 г.

Spiritual

Интересът ми към астрологията, вече достигна до ниво - познание на основните значения.Даже направих няколко лично хороскопа мои близки.
И противно на безсънието, което сама си причинявам от любопитство за да мога да чета хилядите книги, за астрология, духовно израстване, себепознание и т.н., които съм изтеглила на електронния четец,се чувствам жива. МНОГО ЖИВА! За пръв път от много време!
Преломният момент, беше един сън, в които сънувах, че разговарям със себе си.
Шизофрения?! Може би?!
Все едно се гледах в огледало, но съм почти сигурна, че собственият ми образ пред самата мен, беше също толкова истински, колкото съм и аз. Или поне така го усещах.
Бях ядосана, много ядосана, да не кажа бясна - на себе си! Само и единствено на себе си. Усещах се в тялото на Цвети, която е порицавана.
Стоях си кротко и слушах внимателно, докато другата Цвети крещеше, ръкомахаше и пуфтеше.
В един момент изпитах нужда да я прегърна. Много странно усещане - да прегърнеш себе си. И се събудих.
Събудих се щастлива, сякаш някакво парченце от самата мен е липсвало, и сега се е върнало. Сякаш нещо много прекрасно се беше случило предния ден, и щастието от случилото се ме държеше още.
Веднага след събуждането, спомените от съня започнаха да избледнават. Всячески се опитвах да не забравя, но сякаш отдетлните фрагменти от съня ми отлитаха като лястовички от съзнанието ми. Както всяка делнична сутрин си направих кафе, приготвих се, и тръгнах към офиса. И почти забравих за този така странен сън...
След работа се прибрах в къщи, и реших да полегна на дивана за кратко, преди да започна да приготвям вечеря, когато ме удари като ураган. Спомените за съня започнаха да се възвръщат, толкова силно, и усезаемо сякаш отново сънувах този сън, но бях будна.
Бях ядосана, много ядосана, в същото време се чувствах и виновна, сякаш двата образа в съня ми, се бяхa съединили в едно, и аз чувствах емоциите им.
Цвети, която крещеше - беше ядосана на другата, заради това че е обърнала гръб на вътрешния си глас, и интуицията си. Ядосана е меко казано - беше бясна. Не разбираше как така, това свръхсетивно дете, каквото беше като малка, може да се превърне в този робот, който става всяка сутрин, работи, и си ляга - събужда се, работи и ляга,  събужда се, работи и ляга...
Не разбираше как беше успяла да затъпи интуицията си до такава степен, че изобщо вече да не осъзнава, кога тя и говори. Как дори сънищата и вече почти ги нямаше. Всички онези цветни, образни сънища вече бяха само бегъл спомен. Желанието, усета, музата и нуждата да пише, да твори, да изразява себе си, също ги нямаше. Бяха просто бегъл спомен, който се беше случил сякаш в минал живот, сякаш много отдавна...
Порицаваната Цвети, изпитваше вина. Огромна вина. Беше предала себе си. Не разбираше как е могла да си позволи, да загърби всички онези неща от характера, от същността си, които до преди няколко години ценеше адски много. Вината, която усещах не може да се сравни с нищо друго, което съм изпитала до сега.
Къде беше отишло онова момиче, което обичаше да пише, да слуша хубава музика,да танцува, да пее, да чете хубави книги - да цени хубавите книги? Къде беше отишло момичето, което обичаше, обичаше толкова силно и пламенно, че беше готово да изгори на клада в името на любовта? Момичето, което се смееше, смеееше се постоянно, и се радваше на живота - обичаше го. Момичето, което живееше...
Аз ще ви кажа къде беше отишло - собсвеноръчно го пропъдих. Натъпках го надълбоко, принудих го да се скрие и да не напомня повече за съществуването си. Накрах го да забрави всички онези малки, но така ценни неща, които и доставяха удоволствие - като пълнолунието, първите песни на птичките след дългата зима, които чакаше всяка пролет с нетърпение, дъжда- звуците от падащите капки по козирката на прозореца, дори онова пиле, което живееше на черницата под прозореца, и ме измъчваше месеци наред с истеричното си пискане по цяла нощ. Всичко забравих.
Превърнала съм се в празна черупа, нали знаете, като онези черупки от рапани. Слагаш си го на ухото и чуваш морето, но морето всъщност е много далеч от теб. Знаеш, че съществува, но не го виждаш...


6 септември 2016 г.

Because the system!

Седейки в офиса и опитвайки се да накарам любопитното си аз да престане да рови в сайтове за астрология, и да започне да си върши работата стигнах до прозрение. Прозрение е силно казано, след като съм почти убедена, че съм знаела това цял живот, но е било заровено някъде дълбоко в мен.
Смисъла на живота не е да изградим стабилна кариера, не е да имаме добре платена работа, безброй дрехи и ненужни неща, скъпа кола, апартамент, яхта,хеликоптер, частен самолет, вила в Аспен, вила на Малдивите, последния iphone, и последния да затовори вратата. Смисъла е да да бъдем щасливи. Просто да бъдем щастливи. Дори осъзнавам че нещата сочени за смисъл на живота-пръстен, семейство, брак, деца НЕ са гаранция за щастие!
Никой не трябва, и не може да бъде отговрен за ТВОЕТО лично щастие или нещастие! ТИ трябва да си човека, който определя дали да бъдеш щастлив, или не!
И след като се превърнах в типа хора, срещу които до преди 5 години негодовух - робот , работещ на пълен работен ден, в офис, пред компютър и с може би никаква перспектива за развитие, защото знаете ли - ВСИЧКО Е ШУРОБАДЖАНАЩИНА! ( и не само тук- НАВСЯКЪДЕ)
Когато започнах работа в тази фирма, бях толкова щастлива, бях горда, казвайки на хората къде работя. Към този момент това не е така. Позвилих си да забравя за мечтите си, да се превърна в поредната пионка на Системата, поредния данъкоплатец, който ще излезне от нея, когато вече е много болен, и негоден за работа, или още по-лошо с краката напред! Тъжна съм, защото за това стечение на обастоятелствата съм виновна само и едниствено самата Аз!  Защото както казах щастието е вътре в нас, никой не може нито да ни го вземе, нито да ни го даде! Ние сами го градим! Трябва сами да разберам какво ни прави щастливи, и ако дадено нещо ни кара да се чувстваме по-скоро зле от отколкото добре, просто не трябва да го правим!
Писането ме прави щастлива! Яд ме е на самата мен, за всички изпуснати моменти, в които ми е идвало просто да седна и да пиша, но винаги съм си казвала "Това не е важно сега! Свърши си първо работата!". А на края на работния ден вече съм емоционално, психически и физически изтощена, и съм почти убедена че мозъкът ми това време е по-скоро боза, отколкот нещо друго! Тогава вече съм забравила това което съм искала да напиша,и колкото и да се опитвам да сетя, не се получава... Because the system!

20 април 2015 г.

За първи път от 3 години и половина, не се чувствам никак на мястото си. Преди не повече от 5 минути ме осени идеята да замина за САЩ. Защо точно САЩ, ще се запита някой? Ами защото, когато бях малка, и родителите ми се караха за нещо, винаги ги плашех с това, че ще замина за Америка и няма да ми се обаждам даже! Освен това имах въображаемо гадже, което се казваше Иван, той живееше в Америка, и ми се обаждаше всеки ден по червения телефон играчка, който някой ми беше подарил.
Сега имам истинско гадже, истински телефон и вече съм достатъчно голяма за да тръгна на някъде без да трябва да искам разрешение от никой. Но ето ме! Стоя си! На едно място! Без да съм помръднала!
Но аз съм цвете, цветята могат да бъдат пресадени на различно място, от това на което са пораснали! Друг е проблема вече за дърветата, но те да му мислят....

14 ноември 2014 г.

The day that never comes ...

Времето навън ме кара да не искам да ставам от леглото. Мечтая си за един спокоен ден, тотално отдалечен от служебните ангажименти, ден в който най-големия ми проблем да бъде какво ще правя ако нямам интернет и не мога да си сваля филм, или пък не мога да си намеря нищо интересно за четене. Ден, в който да се събудя, да стана от леглото само за да си направя кафе, и отново да се върна в него. Ден, в който да не ми се налага да говоря, или пък да мисля за нещо сериозно. Да вали тихо, и да чувам ситните капчици падащи по козирката на прозореца. Ден, за самата мен.
Ден,който едва ли ще дойде скоро, на нямам търпение да дочакам.

14 август 2014 г.

Material Girl

След дългата творческа почивка, която си дадох, най-накрая ми дойде вдъхновението да пиша отново.
За изминлата година, в която се бях изгубила от полезрението ви, животът ми се промени изцяло, но днес няма да ви занимавам с това.
Ще говоря за любовта и отношенията между хората, или за отношенията между хората, където няма любов, а просто интереси.
Не много скоро се запознах с момиче, което след втория проведен разговор с мен ми обясняваше как когато била на 14 години си мечтаела да си намери богато гадже с кола, и задължително апартамент.
Разказваше ми за брат си, който живее на квартира в София, и го оплакваше,че не може да си хване святсна приятелка, защото няма собствен апартамент и кола.
В ролята на емигранти от друга страна, израстнали в бедно семейство( или поне така твърди), и двамата явно са отглеждани с идеята, че парите са най-важното нещо в този живот и едва ли не без тях не биха могли да живеят щастливо.
Макар че израстването й в бедно семейство е доста съмнително, и звучащо неправдоподно,но това е отделна тема.
Жалко е, и съм тъжна.
Тъжна съм, защото мозъците на тези двама млади хора са обременени от идеята да търсят само материалното в този живот.
Замислям се и за себе си, когато бях на 14, та тогава единствено нещо за което си мечтаех бе да намеря голямата си любов, и да бъда щастлива. И до ден днешен мечтата ми е това, да бъда щастлива (любовта смятам,че я открих).
Тъжно е, защото това така да го нарека "материално момиче", е с едно наистина добро момче, момче което ще я обича, и ще бъде до нея дори да и да живеят на пода в някое мазе. ( или поне така смятам)
Аз съм на 24 години, и съм преживяла доста лоши неща в живота си, видяла съм и хубавата и лошата страна на монетата. Имала съм много, и съм нямала нищо, и на всички тези "материални момичета" мога само да кажа ПАРИТЕ, АПАРТАМЕНТИТЕ, КОЛИТЕ и всичко материлно не са нищо, не са нищо ако очакваш тези неща да ти бъдат осигурени от друг, не са и нищо ако ги имаш, а няма с кого да ги споделиш.

5 март 2013 г.

16 месеца без 5 дни.


Изпълнени  предимно с целувки, усмивки, и някоя и друга сълза. В света на връзките това може би не е много време, но в моя свят е доста.  Достатъчно по един или друг начин да нараня, достатъчно да се изгубя и намеря отново, достатъчно да обичам. Да обичам с онази луда, изпепеляваща,  лютива, горчива обич.
Онази, която те изгаря бавно от вътре на вън и прави само един човек, център на цялата ти вселена. И понякога не е лесно. Но кой  е казал, че трябва да е? И тъй като отново съм в период на равносметки, мога да заявя: „Майната му на всичко, когато обичаш нараняваш без да искаш, тръшкаш се, ревеш и пак се тръшкаш, но не спираш до обичаш.Осъзнаваш всички онези грешки, които си допуснал. Понякога казваш неща , които не мислиш, и чуваш такива които не знаеш дали са мислени. И може понякога да боли, но никой не е казал, че любовта е проста и лесничка. „
И всичко си заслужава, когато копнееш само за две простички думи, казани от среща.

10 януари 2013 г.

Who am I?


Не отдавна си зададох въпроса „Коя съм аз?”.
Подозренията ми са следните: Или никога не съм знаела, или понякога имам нужда от напомняне. Просто в един момент  става така, че забравяш кой си и за какво по дяволите се бориш. Животът ти се превръща в сиво, скучно ежедневие. В един момент животът на другите ти става по-интересен от твоя собствен, и тогава разбираш че имаш отчаяна нужда от промяна. От голяма промяна, кардинална промяна. Само че промяната не идва, и няма да дойде докато ти самия не я направиш.
Затова съм станала прекалено крайна последните дни. Търпимостта ми, която до преди известно време беше на ниво „аз съм като тоя камък тук, нищо не може да ме разклати” сега е на ниво „ аз съм глухарче, трябва само лек полъх и направо се разпадам„. Търпението ми към околните, та дори към самата мен изчезна. Защото на мен ми се омръзна да търпя всичко и всички останали, а на никой да не му се е наложило да търпи мен.Просто защото характера ми явно е изграден от търпение, компромиси и такт. А някои глупави човечета просто не знаят, че ако не можеш да кажеш нещо смислено, или мило е по-добре да си държиш устата затворена.
Осъзнаваш как си спрял дори музика да слушаш, как всички онези дребни неща, които преди да ти доставяха удоволствие сега по-скоро те дразнят. Осъзнаваш как си загубил вдъхновението си и се превърнал в онези сиви човеци, които всеки ден стават за работа с една и съща цел, всеки ден минават по един и същи път, общуват с едни и същи хора,говорят и се държат по един и същ начин, а вечер се прибират и правят същото каквото всяка предишна и следваща вечер. Това не може да продължи още дълго, защото продължи ли, има голяма опасност да избухнеш като атомна бомба и да заличиш всичко ,което ти се изпречи на пътя.
Идва момента в който си ядосан освен на живота, ядосан си и на самия себе си, затова че си позволил това да ти се случи. Но единствения шанс за промяна си самия ти. Единствения шанс да намериш себе си отново си самия ти. Единствената възможност да разбереш кой си, е да се създадеш. Отивам да творя. 

9 януари 2013 г.

Знаете ли какво? Омръзна ми! До гуша ми дойде! Напълни ми се манерката!
Омръзна ми от фалшиви хора!
Не мога да си обясня, защо някои се правят на всичко това, което не са. Защо по подяволите ще лъжеш за това какъв си и какъв не си, след като рано или късно истината излиза на яве? Защо наблюдавам как хората около мен лъжат дори за най-дребните неща? Защо ще казваш "Ами аз не ям дюнер, мразя дюнери" и след 30 мин. ще те видя на дюнерджийницата да се тъпчеш като попско дете на задушница?
Защо?
След една година отсъдтвие-това.

6 януари 2013 г.

Обичай ме без думи...

Разбираш, че обичаш някого, когато не можеш да опишеш с думи точно какво изпитваш към него. И дори да пишеш в дневник почти всеки ден в продължение на година, за това как той те кара да се чувстваш и после му подариш този дневник (както направих аз), той отново няма да има пълната представа за това какво се случва в главата и сърцето ти. Затова думите понякога са излишни, действията говорят повече от тях. А понякога и една песен описва прекрасно всичко. 

5 януари 2013 г.

Long time, no see.

Хелоу, май френдс! Long time, no see.
Дълго време не съм се появявала на хоризонта на блога. Муза имах, но винаги ме хващаше неподготвена, или на път за работа, или на път за някъде другаде. Сериозно започвам да обмислям идеята за една добра инвестиция в диктофон, на който ще мога да записвам всички глупости, които изплуват в главата ми. Както и да е. Ще карам по същество.
Истината за почти двумесечното ми отсъствие от блога не е в липсата на муза, или в нямането на какво да ви кажа, а именно във факта че имах прекалено много за казване. Неща, които нямах сили да кажа на никой, дори на най-близките ми. Исках да ги напиша някъде, да ги излея и веднъж завинаги да приключа с тях, да се справя с тях. Затова реших да ги напиша на лист, за да мога да евентуално да видя как наистина изчезват завинаги, а не само с натискането на бутона delete. Така и направих. През всичкото това време в което не съм публикувала нищо тук, пишех всеки ден, изписах три химикала и всички отрицателни емоции. А после ги изгорих. Така се справям с демоните си, горя ги. През това време осъзнах, че истинско приятелство няма. Сега някой ще каже "тая откри топлата вода". Ами да открих я, след като толкова време ме поливаха със студена, време беше да открия топлата. Сега съм по-щастлива от всякога. Защото не очаквам нищо от никой, и по дяволите надявам се никой да не очаква нищо от мен, защото така или иначе вече дадох достатъчно, а не получих нищо.
И щом е нова година е време за равносметки, нали? Тази година равносметката ми е една. Имам всичко, което искам да имам. Ръката ми е държана точно от човека, който искам. Той също така държи и сърцето ми. Единственото, което искам за следващите 360 дни е именно това, което имам сега с Него. Нито повече, нито по-малко.Все така да ме държи за ръка, и да ми напомня колко прекрасен може да бъде света, защото понякога се случва да забравям.  Пожелавам ви прекрасна година. Обичайте.

11 ноември 2012 г.

Година по-късно


Вървейки към автобусната спирка, се чувствах точно така както и преди една година.
Една година по-късно все още имах пеперудите в стомаха, и бръмбарите в главата.
Една година по-късно все още се вълнувах, така сякаш го виждах за пръв път.
Една година по-късно, отново нямах търпение да слезна от автобуса и да го видя да ме чака на спирката.
Година по-късно все още нямах търпение да попадна в ръцете му, нищо че не се бяхме виждали от няколко часа.
Една година по-късно му казах, че го обичам, и го чувствах точно толкова силно колкото и преди, че дори повече.
Една година по-късно, все така влюбена, не исках да му пожелая лека нощ и да го пусна да си тръгне.
Една година по-късно все още така копнея за него и цялото му същество.
Една година по-късно се събуждам все така щастлива, и въпреки това тъжна и изплашена, че това щастие може да приключи.
Една година по-късно все така сънувам, онези гадни сънища, които ме карат да не мога да спя още поне две вечери след тях.
Една година по-късно си пожелавам това да няма край, да няма срок на годност, целувките да остават все така дълги, а думите все така истински. Копнежът все така неизчерпаем, а прегръдките все така силни.

7 ноември 2012 г.

Honey, you are in love in a facebok profile

Понякога са нужни две думи. Две думи, за да бъде разрушено нещо градено с течение на много време...
Защото, когато обичаш не нараняваш.
Когато държиш на някого не го лъжеш.
Когато искаш някого в живота си правиш всичко възможно за да го задържиш.
Когато обичаш се доверяваш.
А, когато се довериш, понякога разбираш че не е трябвало.
И всичко това за какво, за каква цена?
Нула.
Това е написано за теб.
За доверието.
За приятелството.
За любовта.
За честността.
И за разбитите сърца.
За моето сърце.
За самата мен.
За мен, както винаги на последно място.

2 октомври 2012 г.

Тръби , лунатици и шамари

Вървейки към един магазин за строителни материали (защото апартамента ми бавно но сигурно се разпада ) си мислех как това ниско, есенно слънце ми пече нахално в очите, и ругая себе си на ум, че не съм си взела слънчевите очила . На влизане в магазина се спънах, и точно пред краката ми се стовариха очилата. Оказа се, че те през цялото време са били на главата ми, и  кокетно са се присмивали на сълзящите ми от слънцето очи.
Обяснявам на момчето в магазина, че е станала грешка и ми трябва по дълга тръба, но съм изгубила касовата бележка, и съм готова да доплатя колкото е нужно само да си вземат старата и да ми дадат нова. 
То и самата тръба не беше точно тръба, май се казваше "мека връзка, може би затова момчето ме гледаше с недоумение, и сигурно ме взе за лунатичка, която не разбира от нищо друго освен от грим, обувки и чанти. Да наричам така цинично и грубо меката връзка  тръба, го провокира да ме зяпа като ударен с мокър парцал около двадесет секунди. В  крайна сметка момчето разбра, че няма да успее да ме убеди, че това не е тръба, а мека връзка, и замени старата за нова по-дълга, като дори не пожела да доплатя разликата между двете.
Доволна с новата си тръба се запътих към вкъщи. 
Вървейки се сетих за нахалния психопат от миналата сутрин , който на слизане от маршрутката се отърка най-долно в мен. Сетих се изобщо за всички психопати , със които съм се сблъсквала през живота си, и установих  че вече наистина е време да изкарам курс по самозащита. 
Сетих се и за лунатика, който ми показа снимка на оная си работа, за онзи който си навря нещо приличащо на бухалка в задния двор, пред мен и една приятелка докато пиехме кафето си на пейката пред блока, за нахалната просеща циганка пред университета, която ме прокле и ми показа среден пръст в един и същи ден, за съседа ми психопат, който обича да се разхожда гол  и в случаите в които съм забравила да си пусна щорите ме наблюдава как гледам филми ... Изобщо се сетих за всички нахални, луди психопати и лунатици по улиците, и направо вече ми идва да си изкарам разрешително за оръжие, и да гърмя на ред. 
Сетих се и за другия ми противен съсед, който ме натисна в асансьора и получи "първия си шамар от момиче" - както се изрази той (е, надявам се да съм сложила началото на нова ера, и това в никакъв случай да не му бъде последен ).
Мислено си направих статистика и осъзнах, че въпреки че мъжете твърдят, че жените сме луди, те определено ни надминават количествено и качествено. Не ме разбирайте погрешно, скъпи мъже, четящи това, не съм мъжемразка,напротив има един мъж, който обичам повече от всички жени на този свят .
Ние жените може да сме луди, но поне не го натрапваме на всеки случаен човек, както и не натрапваме сексуалния си нагон на всеки, който се появи в полезрението ни. Е, поне до сега не ми се е случвало някоя жена да си навира интимните части в лицето на случайно преминаващи, и нищо не очакващи мъже . Ако на някой му се е случвало, ще бъда щастлива ако сподели . 
Извода ми от тази публикация е следния:
Съвсем сериозно се замислям да си купя спрей за самозащита... ще има разплата . 
Редно е и да кажа, че мислих да изтрия блога си заради липсата ми на време и желание да пиша в него .
В никакъв случай не очаквах, че ако все пак реша да пиша отново ще бъда именно на такава тема.... шанс.
Търсих си вдъхновение и го намерих във вече пристигналата есен, и в прекрасните й цветове и ухание, а да освен това пиша книга .

Оревоар от мен, ще се видим на есен . 

4 септември 2012 г.

Почти забравена ...


Така ми тежат тези самотни изпълнени само с тишина нощи . А преди обичах да бъда сама  , да се отнасям в мислите си , да чета книга или просто да слушам музика . Но сега тази самота ми тежи  . Странно е чувството да се чувстваш самотен , дори когато не си сам .
 Имам какво да кажа , но не мога да говоря . Сякаш някой ми е скрил думите , най-цинично ги е откраднал ….Измислям милион и една причини да се чувствам добре  и въпреки това не се получава.
Чувствам се сама . Изоставена . Почти забравена .

2 септември 2012 г.

После си спомням , че аз не съм Алиса , и това не е Страната на Чудесата .


И като типична Алиса и аз гоня заека . Моят заек , обаче е черен . Гоня го из дебрите на сънищата си ,и се надявам да ме изведе от кошмарите ми и да ме пренесе в Страната на Чудесата .
Той упорито бърза , а аз тичам след него . Не иска да се спре да ме изчака . Заека ми е лунатик. Говори нещо на френски под носа си, и очаква да го разбера .
Измърморва нещо , след което продължава да тича напред . Ловко заобикаля дърветата на пътя му и прескача камъните и храстите. А аз? Аз се спъвам в камъните и се блъскам, в дърветата (ловкостта и равновесието никога не са били силните ми  страни) , а храстите се заплитат в така или иначе заплетената ми коса. Колената ми вече са целите сини и ожулени , но въпреки това продължавам да вървя , продължавам да го гоня. От време на време той се спира и ми подвиква нещо ,предполагам да побързам (не разбирам френски), точно когато съм почти на прага на това да се откажа . Бърша сълзите си от отчаяние, и продължавам .
После си спомням , че аз не съм Алиса  , и това не е Страната на Чудесата .

29 август 2012 г.

Тапети на зайци , мишки и лисици .

Често ми се случва да настръхвам , както и да се изчервявам . Само че изчервяването все повече започва да оредява. Може би защото вече съм станала прекалено цинична , светът ме направи такава , животът също. Само добрите момичета се изчервяват , е аз може би вече не спадам в тази графа на "добрите момичета" . Цинизма все повече и повече започва да взима връх в мен . Става все по-голяма част от живота ми.
Иронично , иронията също . Напоследък мога да я нарека най-добрата ми приятелка .
Колкото до настръхването . Все още настръхвам,когато чуя хубава музика , все още настръхвам ,когато той ме целуне по врата или ми прошепне нещо в окото . Само че настръхвам наполовина .
Губя чувствителността си . Вече почти ме е напуснала , а преди ми беше най-добра приятелка . Бяхме неразделни. Сега най-добри приятели са ми иронията и апатията . Иронично .
Детето в мен ,което така ревниво пазех също ме напуска . Някой го уби , хвана го за нежната шия и го удуши безмилостно, цинично . Детето вече не вярва в приказки , вече не вярва във вълшебства . Преди не ми беше нужно да видя нещо ,за да повярвам , че го има . Вярвах в чудеса. А сега вече дори не вярвам в себе си .
Детето си отиде . Не знам дали е завинаги , но поне за сега го няма . Или може би просто се е скрило,намерило е убежище някъде дълбоко в мен и чака циничната буря ,която ме завладяла да отмине за да се покаже пак . Въпроса е това дали е от онези  урагани ,които преминават след няколко дни ,или е нещо като глобалното затопляне , знаеш че е  там и знаеш , че не можеш да направиш нищо по въпроса за да го спреш . Иронично.
Освен това ми липсва есента . Липсва ми миризмата на есен . Липсва ми усещането ,което есенния вятър ми дава , липсва ми начина по който кожата ми настръхва от него . Скоро , може да стана толкова безчувствена , че вятъра да е единственото нещо ,което да ме кара да настръхна .
Когато пиша в блога си се чувствам у дома . Сякаш си имам своя собствена виртуална стая , която понякога някой посещава . Имам си уютна виртуална стая , се сметка на това , моята истинска стая вече не е нищо повече от склад , склад в който е подреден целия ми живот до сега. Спомени от както бях бебе , та чак до сега . Тапетите на зайци , мишки и лисици само напомнят на това , че някога в тази стая живееше дете ,което вярваше в приказки .

26 август 2012 г.

И заживели щастливо .

Горещо време , гореща кухня , гореща кръв и ледено студен сок от грозде . Какво повече бих могла да искам от неделя вечер?
След дългото ми и отчаяно търсене на интересна книга , която да задържи вниманието ми за повече от 5 страници , открих приказките на Андерсен . Не ги бях чела може би от както бях на осем или девет години . Хубаво е . Носталгично е.
Малката русалка се превърна в морска пяна , въпреки молбите на сестрите си да пожертва княза в името на своя живот , въпреки че те бяха жертвали косите си за да вземат от злата вещица кама ,която ще убие княза и ще пощади живота на малката русалка . Но тя избра да жертва себе си и живота си . Преди това жертва опашката си и изтърпя жестоки болки с всяка следваща крачка ,която правеше на земята в името на любовта си към княза, в името на това да спечели неговата любов и да получи човешка душа . А той дори не разбра , че всъщност тя го е спасила от дълбоките води на океана , след като кораба му бе разбит от бурята. Княза никога не разбра колко всъщност пожертва русалката в името на любовта си към него .
Може би и в живота понякога става така . "Князовете" ни понякога не разбират колко много жертви правим в името на любовта си към тях .
Лично аз ,когато бях малка не приемах нещо , което има лош край за приказка . За мен приказките винаги трябваше да завършват с "и заживели щастливо" . За жалост, колкото повече растях осъзнавах , че не винаги приказките имат хубав край , не винаги принцесата успява да спечели любовта на принца , не винаги те имат три дневна сватба на която "яли ,пили и се веселили" . Не винаги в живота става така .
Но понякога дори лошия край може да бъда приказен .Понякога лошия край не е толкова лош , колкото всъщност ни се струва .

17 август 2012 г.

Щастие ?

Веднъж някой ми каза , че виждал тъга в очите ми . И беше прав. И сега , дори след 4 години все още е прав ! Само че , сега в очите ми освен тъга има и безумно щастие .
Чудя се , сега дали някой би могъл да улови щастието в очите ми? Скептично настроена съм , имам ужасната способност да показвам колко съм тъжна или ядосана  без дори да го искам , просто сякаш ми го пише на челото, и съм като отворена книга . Нито една лоша емоция не може да остане дълго скрита в мен .
Въпросът с щастието обаче е различен . Случва се някои от най-близките ми хора да ме питат дали съм щастлива . Естествено , че съм щастлива вече цели 9 месеца , само че щастието ми искам да си остане само за мен и за човека ,който ми го дава . Не смятам за нужно да го показвам умишлено и да парадирам с него . А и щом то само не е решило да се показва и да се изписва, значи така е по-добре . Обичам си щастието , обичам си и човека ,който ми го дава и не смятам , че съм длъжна да доказвам на някой каквото и да е било относно него . Имам си го , и си е мое .
 Освен това винаги съм смятала , че прекаленото претендиране за щастие и любов не е нищо повече от просто  избиване на комплекси и надежда за такова . Затова shut up, bitch! Щастлива съм, и ти само  може да се надяваш да изпиташ това ,което изпитвам аз .Когато го изпиташ наистина , може би ще разбереш защо не парадирам с това как се чувствам  . Пожелавам ти го . 

10 август 2012 г.

Онази , другата.

Подреждам си гардероба .Паралелно с него си подреждам и главата . Хвърлям някои ненужни неща , които със сигурност никога повече няма да облека .Други които не нося вече ,но сърце не ми дава да изхвърля ги прибирам прилежно в шкафа с всички неща , които не използвам, но и не хвърлям . С ненужните дрехи сякаш изхвърлих старото ми аз .
Онази лудата , обичаща купоните до зори , онази която можеше да не спи по цели нощи и обожаваше да се забавлява по нощните заведения . Онзи която не веднъж е ходила на партита с непознати , онази която обожаваше водка със сок от вишни ( е това още го обичам ) , онази която се наслаждаваше на прекалено силната музика ( това го обичам още ,само след втория джин) .Онази ,която всяка седмица беше на различно парти из града , онази която всяка събота и  неделя главата я болеше от махмурлук . Онази , която знаеше, че е прекалено млада и изключително много злоупотребяваше с този факт . Онази ,която въпреки , че не обичаше вниманието върху себе си , го получаваше дори неволно.
Сега аз, новата , тази която предпочита да остане в къщи с хубава книга и музика , или да отиде на някое тихо заведение с любимия си човек и да се полюбува на компанията му , си мисля че това е всичко което съм искала някога . Онази дивата беше самотна ,независимо че почти никога не й се отдаваше да бъде сама. Сега се наслаждавам на времето когато съм сама , но дори когато няма никой до мен не съм самотна .
Преди няколко дни направих някои ненужни равносметки и стигнах до заключението , че може би съм станала скучна . Излъгах себе си . Никога не съм била скучна , няма и да бъда. Напоследък умението ми да забавлявам себе си взима връх предвид , че почти цялото си време прекарвам сама . Това е най-важното . Не е важно колко хора има около мен , които притежават велико чувство за хумор , когато го намирам за пошло и повърхностно . Винаги съм имала малко по-странно чувство за хумор , което  малко хора могат да разберат .
Гледам всички дрехи натрупани на леглото ми подредени в купчинки - тези които обличам почти всеки ден , тези които няма да облека скоро но въпреки това имат място в гардероба , тези които никога няма да облека, но и няма да изхвърля , тези които пазя за всеки случай , че онази лудата отново се върне ... И да се върне , никога повече няма да е самотна по партитата с десетки души , никога повече няма да танцува с непълно непознати , никога повече няма да се смее на скучните шеги на някои само от добро възпитание , никога повече няма да седи в ъгъла на стаята опитвайки се да създаде емоционална връзка с домашния любимец на домакина ,когато партито и доскучее . Никога повече няма да се заблуждава , че е щастлива в компанията на десетки непознати , когато и е нужен само един човек за да се чувства прекрасно .

27 юли 2012 г.

Защото...

Защото най-лошото нещо , което мога да причиня на себе си не са цигарите , не е алкохола , не е нищо друго освен това да си позволя да те изгубя . Или това да позволя ти да ме изгубиш .
Защото намирам покой само , когато съм до теб , когато усещам целувките ти , чувам гласа ти , и виждам очите ти .
Когато вечер си лягаш до мен и дори да не ме прегърнеш знам че си там , на няколко сантиметра от мен .
Защото спя най-спокойно само , когато чувам дишането ти до мен .
Защото заспивам най-сладко, само след като съм станала да те изпратя за работа .
Защото прекравам най-самотния и тягостен ден добре , защото знам че вечерта ще се прибереш при мен.
Защото ми е най-удобно да мълча само в компанията ти .
Защото само тогава съм себе си . Мълчейки до теб , в прегръдките ти . Когато мисълта ми се рее , и единственото нещо за което мисля е колко те обичам . Когато гледам линиите на профила ти. Челото , което се спуска надолу към носа ти , прекрасно изразените устни , и брадичка под тях .
Защото когато гледам този профил просто му се наслаждавам и не изпитвам нужда да говоря .Защото дори не мога да опиша този профил с думи . Чувствам го . Защото познавам всяка една линия по лицето ти . Изучавам го в продължение на месеци . И всеки път ,когато мълча е просто защото му се наслаждавам .
Защото ,когато говоря винаги казвам нещо ,което не трябва и не мисля .
Защото съм малко дете , което тепърва се учи да бъде голямо .

17 юли 2012 г.

Кулинарен disaster ...

Официално се отказвам от правенето на кексове, торти и тем подобни сладкарски изделия (освен негърското дупе , там съм факир) .
Всичко останало ми се получава много по-ниско от очакванията ми , а това което се получи  вкусно, по някаква неизяснена причина не прилича на нищо.
Днес си играх на домакиня, и реших да приготвя кекс . Естествено не се и съмнявах , че нещо няма да обърка . И се обърка . От приготвянето на сместа , до изпичането всичко беше наред . НО ,когато дойде момента да обърна формата върху подноса , кекса ми ,който направих с толкова любов се разпадна най-безпощадно на няколко части . Сега прилича на нещо като кекс претърпял битка с някой (най-вероятно с мен) ,отколкото на кулинарния шедьовър ,който си представях , че ще бъде . И сега чакам приятеля да се прибере за да се посмеем задружно на моя кулинарен провал.
От друга страна пък е наистина много вкусен. Смея да кажа , че на вкус съм го докарала до там , че да му дам прозвището "Най-вкусния кекс, който съм правила някога "...

14 юли 2012 г.

Баба ми казваше , че истински са онези неща , в които вярваш дори след като си се събудил от дълбок сън и не знаеш къде се намираш .
" - Добро утро , бабче. Още ли си принцеса ?
 - С цялата си душа! -отговарях "
 А сега :
"- Добро утро , мишле ! Още ли ме обичаш ?
- С цялата си душа и сърце ! -отговарям . "

12 юли 2012 г.

Всеки път, когато погледна в огледалото
чертите по лицето ми се изясняват.
Миналото си отиде,
отмина, като мрак на зазоряване.
Не е ли това пътят ни -
в живота всеки има дългове за изплащане.

Знам това, което никой не знае -
от къде идвам и накъде отивам,
знам, че всеки има грехове,
че трябва да загубиш, за да се научиш да печелиш.

Половината ми живот
е книга с написани страници,
живея и се уча от глупаците и мъдреците,
знаеш, че говоря истината,
защото тези чувства те втъхлитат отново.

Пей с мен, пей за годините,
пей за смеха, пей за сълзите,
пей с мен точно за днешния ден,
защото може още утре вече да ни няма .

Мечтай,
мечтай,
мечтай,
мечтай, докато мечтите ти не станат реалност!

Happy 22

Днес ставам на цели 22 години .
Спомням си перфектно миналия си рожден ден , и макар че е минала цяла година толкова много неща са се променили . Миналия рожден де си го прекарах , цял ден сама в къщи четейки книги , пиейки чай и играейки на безсмислени игри в интернет . И знаете ли какво ?
Бях щастлива! Точно така ! Това беше единствения ми рожден ден , до сега който реших, че няма да отбелязвам и ще го прекарам абсолютно сама , и бях щастлива от избора си !
Днес нещата са малко по-различни . Все още не съм сигурна как ще го прекарам , но знам със сигурност , че няма да го прекарам сама . И както и да го прекарам отново ще бъда щастлива !

9 юли 2012 г.


Ти си неяснотата в главата ми.
Ти си празнината в леглото ми.
Ти си мълчанието между тях...
Ти си нощните ми страхове.
Ти си сутринната яснота.
Ти си главата ми.
Ти си сърцето ми.

5 юли 2012 г.

Цветето е дехидратирано . Тази жега не му действа особено добре . Освен това е и тъжно . Какво ли не би дало да заспи отново онзи зимен сън . В който нямаше болка , тъга и спомени. Спомените. Ах спомените . Някои ни дават сили да продължим напред , а други ни дърпат надолу , в бездната . Все по-дълбоко и дълбоко.
Ако можех да избера дали да живея без чувства или спомени , бих избрала да забравя всичко , което ми се  е случило през последните 21 години (вече почти 22) . Да изтрия целия си досегашен живот и да започна на чисто . На ново място , с нови хора , с нови чувства и емоции . Бих запазила , само малка част от миналото си ,която се изразява само в най-близките ми хора.
Останалото искам просто да се заличи . Да изчезне завинаги . Паметта ми да стане бяло платно , кото ще имам възможността да напиша отново. Една книга със съвсем нови корици , от онези дебелите и луксозни . Книга , която ще мога сама да напиша ...

25 юни 2012 г.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

22 юни 2012 г.

Кола с лед и лимон и истории за духове...

Когато бях малка и от училище ни водеха на по зелени училища и лагери , всяка вечер със съучениците ми се събирахме в една стая и си разказвахме страшни истории за духове , дама пика и всякакви подобни .
Всички дружно се завивахме под едно одеяло , и започвахме да се надпреварваме кой ще разкаже най-страшната история . Разбира се , всичко приключваше в момента ,в който някой се изплашеше толкова , че започваше да крещи и учителките ни навлизаха с боен вик и походка за да ни се скарат защо все още не сме по леглата .
В момента се намирам в малко различна но въпреки това сходна ситуация .
Обикновено , когато съм сама в къщи гледам да занимавам съзнанието си със всякакви други неща , освен свръхестествени... Но разбира се интереса ми в тази насока и любопитството ми ме отведоха пред телевизора . Позволявам си да чета и гледам неща на тази тема денем , или в случаите, когато не съм сама . Но сега гледам документален филм , за истински случаи с призраци по Дискавъри . И разбира се както винаги се изплаших ....
Тази вечер на съня ми , освен жегата , ще пречи и това предаване , което така настървено настоявам да изгледам... И дори не мога да завия главата си под одеяло на страшните моменти , защото освен от страх има възможност да умра и от жега ...
Довиждане от мен. Ще се видим по светло ....

19 юни 2012 г.

Сърцето понякога не разбира .

Сякаш сърцето и тялото ми не разбират , че днес е един от онези дни , в които няма да те видят . Те толкова свикнаха да заспиват в прегръдките ти , и да се будят в тях ...
Как да обясня на сърцето си , че се наложи да изчака до утре ....То е като малко дете, което е изгубило любимото си плюшено мече . Върви му обясни , че рано или късно ще го намери ...

16 юни 2012 г.

...и просто, защото обичам да се будя в ръцете му ще напиша този пост .

 Просто защото напоследък няма нищо по-истинско нещо в живота ми от целувките и усмивката му . Просто , защото той е този , който предизвиква най-истинския ми смях .
Просто защото обожавам онези малки целувчици по врата ми  ,които ми дава докато спя обърната с гръб към него . Обожавам и онези ,които аз му давам в просъницата си като отговор .
Обожавам, и когато става пръв за да направи кафе , докато аз все още се излежавам , а после се връща в леглото и се гушкаме докато кафетата изстинат .
Обичам да пия студено кафе , особено когато знам кой е виновника да не го изпия топло .
Обичам след като сме прекарали цяла вечер заедно , да ме закара до дома ми и след по-малко от час да му се обадя просто за да го чуя , и отново да има какво да си кажем.
Обичам и идеята ми , че ние никога няма да се превърнем в "онези" двойки , които се чуват само за да си кажат нещо наистина важно , или за да се разберат за нещо.
Обичам дори ,когато ми липсва ... по всяко време . Постоянно .
Обичам и факта че това продължава вече цели 7 месеца .

15 юни 2012 г.

м.е.л.а.н.х.о.л.и.я.

Нещо ми е меланхолично . Днес саундтрак ми е http://www.youtube.com/watch?v=32udqal_lyQ ....
Отново от онези периоди ,  в които се съмнявам във всичко и всеки , и най-лошото е , че най-много се съмнявам в себе си .
Мълчи ми се , и ми се пуши .. нищо повече . Мисля си за бягство . Както винаги ,когато се намирам пред проблем . Само че този път проблема съм си самата аз. Не мога да избягам от себе си , където и да ида . И това също е проблем . Идва ми да слагам точка след всяка дума.
Просто.защото.искам.да.започна.на.чисто. Без.удивителни.без.въпросителни.
Започвам да се съмнявам че съм създадена за тази планета . Не се чувствам на мястото си тук . Никак на мястото си. Точка.
Вече рядко си спомням моментите ,в които съм се смяла от сърце , с пълно гърло ... и то само защото моментите ,в които плача напоследък взеха връх . И когато ме питат защо съм тъжна , категоричен отговор нямам. Чувствам се прекалено крехка за този свят . Прекалено . Не мога да понеса всичкото лицемерие , лъжа ,злоба . Просто не мога .

20 май 2012 г.

Relationships ....

Много мразя хората да си мислят , че ме познават ! Та дори аз самата не се познавам...
Да си мислят , че знаят какво искам и от какво имам нужда , защото... ти да видиш ТОВА ,КОЕТО ИСКАМ И ТОВА , ОТ КОЕТО ИМАМ НУЖДА СА ДВЕ СЪВСЕМ РАЗЛИЧНИ НЕЩА ! И аз много добре знам от какво имам нужда! Друг е въпроса , че не го искам вече ....
Това е най-лошото на отношенията между хората . В един момент те просто се изчерпват . И тук нямам предвид любовните взаимоотношения , а връзките като цяло . 
Започвам да имам чувството , че всички връзки са със срок на годност ....

Бум !

Напоследък съм се отдала стремглаво на мързела си . Вече се усещам как започвам да използвам зарастващите белези по лицето си като оправдание да не излизам никъде . Дори до магазина. Лошото е , че започна да ми харесва да си стоя по цял ден в нас и най-смисленото нещо , което да правя е да чета книги и да пия чай от ягоди . Вече забравих какво значи социален живот. И честно казано не ми липсва. Това дали е знак че остарявам ? Тази година навършвам 22 , а защо се чувствам като на 42 ? Преждевременно остаряла , навлизаща в криза на средната възраст, и единственото , което искам да правя на този етап е , да ходя на работа да се прибирам скапана , след което веднага да заспивам . А в почивните си дни да се излежавам по цял ден , да подреждам апартамента си , и да си готвя някакви вкусни неща  . Направо думи нямам . Може да ме наричате Лелче вече , или направо Бабче.
Уединението ми ме накара да осмисля много неща . Като например :
- Не ми е удобно да имам дълъг маникюр , защото ми е трудно да пиша на клавиатурата на лаптопа . 
- Преоткрих любовта си към ябълките , и вече не мога да си представя ден , в който да не изям поне една . 
- Ягодовия ми чай свършва по-бързо от обикновено напоследък, и никак не съм доволна . 
- Харесва ми баща ми да ми угажда за всичко . Например да отиде до магазина за това или онова . Вместо това, преди пращаше мен . 
- Вече дори не се ядосвам за белезите си по лицето . Явно спря да ми пука , защото аз просто не излизам . 
И последния , но не на последно място факт . 
-Изключително много ми се отдава напоследък да пиша подобни безсмислени публикации тук .

18 май 2012 г.

Торта с орехи и разни таралежи .

Какво правят нормалните хора в 1 часа през нощта преди последния работен ден от седмицата ? Ами ... спят предполагам .
И тъй като не само в това отношение , но и в много други аз никак не съм нормална ,все още се премятам от страна на страна в леглото . После ставам взимам си цигарите и сядам на бюрото. Включвам лаптопа и си пускам музика, докато телевизора ми работи на случаен канал, и се оказва че гледам някакво предаване за татуировки . Идилия .
След това лежерно, почесвайки се (защото все още не ми е минала тъпата варицела ) отивам до хладилника , наливам си таратор и се връщам обратно в стаята си. Заглеждам се в празната рамка за снимка на бюрото ми и се чудя "Защо за бога , все още не съм сложила снимка в нея ?"
Както и да е .
Вече почти десет дни съм в болнични . Очаквах през това време музата да ме завземе и да зарина блога си с разни глупости . Май очакванията ми не се сбъднаха нацяло , или поне не в силата , която очаквах . Важно е обаче , че спестих мрънканията си относоно всичките пъпки , които ми излезнаха поне на хората , които ме четат . За сметка на това всички около мен ги отнесоха в пълната им сила .
То бяха истерии , рев , истерии , рев и пак рев . В крайна сметка не само физическото но и психическото ми състояние започнаха да се нормализират . Защото , който ми каже че варицелата не засягала психиката ще получи някой шамар. Направо е страхотно една сутрин да се събудиш целия в червени петна , които по късно се превръщат в цели ями върху кожата ти ... все едно си се бил цяла вечер с отровен таралеж, който на всичкото отгоре е и черна нинджа.
Сега остава само да дочакам още няколко дни , през които да дам на раните ми да зараснат още малко и да започвам лечение с разни кремчета и отвари против белези . Междувременно , мисля да започна да излизам по малко, защото още няколко дни изолация ще ме докарат до самоубийство . Ще го правя вечер естествено ... в тъмното, в сенките , и когато почти няма хора по улиците ,иначе рискувам или да изпадна в нервен срив от погледите на хората ,или да набия някой  .
Това е положението , и докато не ти се случи нещо подобно , няма как да знаеш, че не е учтиво да зяпаш онзи младеж , с който се разминаваш по улицата,  а цялото му лице и тяло с в белези или акне например . ЗАЩОТО НЕ ЗНАЕШ КАКВО МУ СЕ Е СЛУЧИЛО! И именно , защото аз знам през какъв ад минах последните дни , не мога да толерирам наглите погледите и подхилквания на малки пикли,  , които си просят да им завъртя по една чанта през лицата . ЗАЩОТО НА ВСЕКИ МОЖЕ ДА СЛУЧИ !
И в крайна сметка осъзнавам , че не ми пука особено как изглеждам в очите на хората . Пука ми как изглеждам в неговите очи , а той каза "Обичам те , и ще те обичам със или без белези" Само че дори това не помага особено , защото освен това на мен ми пука как изглеждам и в собствените си очи , а в момента за себе си изглеждам като злия герой от някой комикс или хорър филм . Торта с орехи .
Това беше днешната доза глупости . Лека нощ на мен , приятен Петък на вас  !

16 май 2012 г.

Каквото си надробиш , това ще сърбаш .

Мисля , че приятелите ми трябва да са наясно , че когато говорят с мен  понякога ми дават материал за блога .Днес ще разкажа две истории . И ако лицата , които визирам прочетат всичко това и се познаят - добър ден  от мен . Време ви беше да ви спомена в блога .
 Ето например днес  водя неангажиращ разговор в скайп .
Момичето Х. ( така ще я нарека) ми съобщава , че човека с когото изневеряваше на дългогодишния си приятел преди една година отново й се е обадил и се очаквало да пият кафе скоро . След ,което започват обяснения как го обича още, и как никой след него не я карал да се чувства по такъв начин . 
Аз от своя страна мъдро обяснявам , че всеки човек е различен , и че всеки те кара да се чувстваш различно . Но тук главния въпрос е : Щом обичаш някой , който не е човека до теб какво правиш тогава в тази връзка ? Отговора беше: "Защото не вярвам, че ще мога да се почувствам така както с него(любовника) , и съм се пуснала по това ужасно течение на връзката ми "
И к'во чакаш да стане . Чудо ? Кое кара хората да останат заедно , когато вече няма любов и тръпка между тях , когато вече няма какво да си кажат , и когато най-важното не са на по 50-60 години , и имат реален шанс да открият щастието в очите на друг ?
Млади хубави момичета и момчета седят заедно, и взаимно, без дори да осъзнават си пречат на шанса за щастие .  Защото видиш ли  "свикнала съм с него" не е адекватен отговор . Свикването няма нищо общо с истинската любов .Някои хора просто не са създадени един за друг , но въпреки това продължават да стоят заедно и да се измъчват взаимно .  И се чудя от какво е породено това? Познавам поне десетина подобни двойки . Двойки , в които единия от тях се скъсва да изневерява, на другия пък му е все тая и няма грам любов между тях . Защо стоите заедно,  бе хора  ?
Страх от самота ? Страх от какво ? 
Драма , драма и пак драма .
Лъжите водят единствено до още лъжи.
Все пак , коя съм аз да съдя хората , за постъпките им . Всеки е господар на живота си . Но и точно затова всеки трябва да взима в ръце нещата и да се оправя сам . Това е прелюдия към следващата история :
Младо красиво момиче се запознава с млад и не толкова красив господин , който и замайва главата и за периода от една година я докара до емоционална развалина , бременна,  зарязана и набита седмици преди сватбата . И независимо от всичките им многобройни раздели,обиди, скандали и един заветен шамар ,тя все му прощаваше. Имало е моменти , в които съм я питала "добре обичаш ли го ? " отговора беше "не знам " . И независимо от всичките многобройни предупреждения от приятелите  , от семейството си тя продължаваше да се хвърля в обятията му след всеки скандал,  който той и устройваше , след всяка обида ,която й нанасяше . Отдавна не я съжалявам , наречете ме студенокръвна кучка с каменно сърце. Но за една година мен ме заболя езика да повтарям ,че единственото нещо , което той  прави е да я разрушава , а тя "едно си баба знае и едно си бае" . И именно заради него остана без приятели .Прекъсна връзка с почти всички хора ,на които им пукаше за нея освен със семейството си ,и мен. Именно затова утре на делото е без човек , който да свидетелства в нейна полза. Аз не мога поради технически причини наречени Варицела , а другата наречена "приятелка" я е страх . Ситуацията е абсурдна , защото дори започна да се говори и за магии. Чудя се да се смея ли да плача ли ? 
Както е казал народа "Каквото си надробиш ,това ще сърбаш" 
Аз очевидно съм си надробила варицела , и сега си я сърбам ;)

10 май 2012 г.

Искам да бъда изпратена на самотен остров , на който да мога да си се самосъжалявам на воля .
Да има много ментолов спирт и да духа прохладен ветрец . И за нищо на света да няма огледало , в което да мога да се погледна !Пък когато варицелата ми мине и всички гадни пъпчици зараснат без белези ...може и да реша да се завърна в цивилизацията.

9 май 2012 г.

Какво ми донесе пролетта ...

Донесе ми нова работа .
Донесе ми малко ограничено лично време и пространство , но не се оплаквам . Все пак свободното си време прекарвам с него.
Донесе ми също така и много усмивки, целувки , прегръдки и най-вече още повече любов.
Донесе ми надежда, пролетта винаги ми носи надежда.
Донесе ми леки слънчеви зачервявания, и естествено както всяка пролет ми донесе и луничките по лицето . През зимата срамежливо се крият някъде ...
Донесе ми щастие ,в големи дози . По много.
Донесе и гадната настинка с която се преборих вече .
И за капак на всичко ми донесе ВАРИЦЕЛА.
Баща ми както винаги се изказа много мъдро по случая : " На 21 години си станала , детски болести хващаш . Това само потвърждава теорията ми , че още си бебе"
Сега трябва да стоя изолирана в къщи , под домашен арест за да не донеса и аз на някой варицела . Дано хората , с които се разминавах днес по улиците на път за болницата , да са я карали вече ... не че съм света вода ненапита, и ми пука особено дали съм заразила някой или не , защото в крайна сметка и мен някой ме зарази най-безцеремонно . Поне да ми беше казал "Ето заповядай ,една варицела от мен"
Не , никой . Стотиците хора с които се срещнах последните дни (защото работата ми го изисква)   бяха толкова мили и любезни , че от къде да предположи човек , че ще ми метнат шарка . И все пак няма да бъда злопаметна . Обичам хората , като цяло . Не обичам варицелата .
О , и още нещо . Убийте ме по-бързо , защото този сърбеж ще ме докара до самоубийствени мисли ...
Мир !!!

4 май 2012 г.

"Добро утро " за мен днес значи , ставай ВЕДНАГА събирай си нещата и заминавай на работа с мокра коса докато се гримираш по пътя . Добре че имам огледало в асансьора . За 15-те секунди ,в които той слиза от четвъртия етаж до първия (съвсем сериозно ,засичала съм ги ) , мога да си сложа спирала и гланц !
Само втори ден на работа , а вече съм факир в успиването .
И ако днес попадна на някой намусен дядка , който подвиква нещо грубо след мен , докато вървя хаотично по улицата на път за работа ,кълна се... ще има смъртен случай . После ми кажете че старите хора имали възпитание .
Много е възпитано да крещиш след някой по улицата , само защото този някой пуши цигара на път за работа . Живеем във свободна държава и ще пуша където си искам пък ! Щото мога , и щото искам ! Яд ме е , че загрях малко късно какво се крещи , иначе дядото , който прелетя до мен с колелото щеше да получи някой камък в спицата . Пък дано си падне на главата и се усети , че хората могат да си пушат колкото искат по улицата , на път за работа .
Но днес съм подготвена  ! Ще дебна и наблюдавам ! Само ми се покажи , you bitch!
Днес отново яко ме тресе цинизма .
Оп , изкупуват се стари печки , перални и бойлери под терасата ми .
Fuck it , заминавам на работа !

22 април 2012 г.

Цветето се събуди от зимния си сън малко тъжно , малко самотно и много много объркано .
Света в , който живееше , разбиранията които имаше то за него и очакванията му бяха разбити на милиони парченца… точно както листата на дърветата се разпръсват по земята , когато есента ги застигне .
Искаше му се да не се бе събуждало . Жестоката зима го беше изтощила , беше го направила много по-слабо . То вече нямаше воля да се бори да оцелее сред тръните и плевелите , които всеки ден го нападаха . Това беше една постоянна битка , която цветето вече не желаеше да води .
То реши просто да се предаде и да чака притихнало последните слънчеви лъчи ,които щеше да види , последните капки дъжд ,които щеше да усети, и последния дъх, който щеше да поеме . Няма битка , няма воля … има само спокойствие ,което то най-накрая очаква да получи

21 април 2012 г.

Mind your own fucking business !

Вече е 3 следобед , а аз все още съм по пижама на дивана и допивам сутрешното си кафе и единственото нещо , което свърших днес бе да си сипя сладолед ,и да гледам празно през прозореца или в лаптопа.
Но да започна по същество . Силното ми чувство за справедливост , усещането ми за добро и лошо , правилно и грешно са съвсем объркани . УМОПОБЪРКАНИ !
Защо по дяволите , познавайки себе си прекрасно , смятам че всички са открити и добри като мен?
Защо продължавам да вярвам на клишето "прави добро и ще получиш добро"???
Защо хората не държат на думата си , защо хората се опитват да те изиграят , манипулират , прецакат и всякаквите му там подобни определения.?????
Защо продължавам да се самозаблуждавам , че всички хора са искрени и честни като мен ?
Защо хората просто не са по-добри и малко по-отговорни към действията си?
Защо е нужно да завиждаш на някого , защо просто не си гледаш в собствената паница и не се опиташ да направиш нещо по-вкусно от този буламач , който сам си си забъркал и без капка логика смееш да наречеш "СВОЙ ЖИВОТ" ?
ЗАЩО ?
Защо максимата "Аз не искам на мен да ми е добре , искам на другите да им зле "  е станала ръководна сила в живота на повечето хора ?
Защо вместо да спреш да се оплакваш , мрънкаш  сееш сълзи над собствената си злощастна съдба ,не се вземеш в ръце и поне за момент не направиш нещо за да решиш проблемите , които между другото сам си надробил ?
Някой изобщо може ли да ми даде адекватен отговор на тези въпроси , " И защото хората са гадни " не е отговор , това и сама си го знам . Искам някой да ми обясни , защо са гадни ? Защо са лицемерни ? Защо?
И защо по дяволите аз не мога да се примиря с факта "че те просто са си такива" ?
Стратегията , която си бях изградила до сега ,да не ми пука  какво правят и казват хората и да не им обръщам особено внимание стига да не ми пречат  , вече не действа , защото наистина ми преля канчето както се казва...
И съвсем скоро ще наритам нечия празна паница , на личност , която с цялото си самочувствие смее да нарича това "глава" ...
Имам напъни да псувам неистово . На висок глас. Като тираджия. На околовръстното.
Хората са гадни , и вече ама никак не ги обичам , даже не ги харесвам , даже не мога да ги гледам . ...
А, и мразя да чистя с прахосмукачка .

18 април 2012 г.

It will rain

Вали . Обичам да вали . Обичам да се разхождам под дъжда ,най-често ми се случва да го правя сама , защото не познавам никой ,който да обича да бъде намокрен ... Затова пък , имам възможността да се усамотя с мислите си , под звука на падащите капки дъжд .. туп-туп-туп..
Обичам миризмата на дъжд , чувството на свежест и чистота ... Обичам и факта , че едва след дъжд можеш да видиш зеления цвят на тревата и дърветата в цялата му прелест  ,защото натрупания прах върху листенцата е измит от дъжда .
Обичам и да бъда сама .. и факта че последните няколко дни нямах особена възможност да остана на саме с мислите си наистина ме натовари , до степен в която искам да си изгризя ноктите ,а аз никога не гризя ноктите си ,намирам го за изключително отблъскващо и грозно.
В моменти като този бих искала да имам къщичка на средата на някоя гора , с малко езерце до нея и голяма веранда с люлка , на която да сядам сутрин с чаша горещо кафе и да се отдавам на мислите си . Вътрешния ми свят има нужда от поддръжка , започнал е да прашасва и да се пропуква на места . Също като изоставена къща , на прага на рухване .
Засега единственото усамотение ,което мога да постигна е да стоя в стаята си до прозореца и да се наслаждавам на дъжда от топло и сухо място , защото съм толкова "кекава" както баща ми се изразява , че отново съм на прага тялото ми да се поддаде на поредната настинка . И всичко , защото поради ограниченото ми време последните дни , ми се наложи да излезна с мокра коса . Естествено резултата е неприятна кашлица и хрема .

13 април 2012 г.

Ела любов, ела ме прегърни .
За пореден път те каня .
Сърцето голо ми стои,
и чака само твоята премяна.

Do you like my cookies ?

Сърчицето ми ще ще пръсне ... Само след два дни ще дойде момента "meet the parents" ...
Вече знам , че Той се хареса на моите , даже много... даже може би повече от колкото искам , защото сега ще получавам покани за семейните ни събирания с увещанието доведи и Него. Това се различава малко от идеята ми за добре прекарано време , защото през цялото време ще се налага да гледам ухилените до уши физиономии на братовчедките ми ,които само с поглед казват " Харесваме го , одобрен е" :D Може би след няколко такива събирания  нещата ще се уталожат .
Но когато за пръв път представяш гадже пред семейството ти , нещата са наистина напечени ... да не кажа запечени или по-скоро спечени  ...
За мое удоволствие , всичко мина по план ... Поне не се притеснявах от това , че не биха го харесала ... Та как не биха го харесали?
Сега наближава момента , когато аз ще трябва да се харесам . Даже направих великденски курабии ,които ще занеса на родителите му ... Курабии за постигането на които събрах две рецепти в една , около час месих тестото защото накрая миксера се "измори" после още час ги правих на формички и нареждах прилежно в тавата ... Завърших с тесто в косата и кухня в окаяно състояние ,заедно с пълна със съдове мивка... Колко всъщност съдове ти трябват за да направиш едни курабии ? ...
 Както и да е ... сега естествено в главата ми са загнездени въпроси от рода на " Дали ще ме харесат ?" "Дали съм достатъчно добра за него?" ..и най-важния " ДАЛИ ЩЕ ХАРЕСАТ КУРАБИИТЕ " Но аз се застраховах ! Имам и козунак , който е купен от магазина и със сигурност е вкусен , защото купих два за да може да го опитам предварително ... Курабиите ми също са хубави , но не изключвам факта че за пръв път през живота си правя подобно нещо... И всъщност не съм много наясно как по дяволите трябва да изглеждат, и какъв вкус да имат домашно приготвените курабии ...
По важното сега е , че аз съм изпаднала в ужас ... КАКВО ДА СИ ОБЛЕКА ... Не искам да изглеждам неглиже , нито пък прекалено наконтена ..( да си имам проблемите ) Почти всичко съм измислила от лака на ръцете , до грима и прическата ...
Време е да спра да мисля и да залязвам в леглото . Все пак имам само два дни, в които да се наспя добре , за да може тези гадни черни кръгове под очите ми да се разкарат .
Естествено че ще ме харесат .. мен всички ме харесват ... :)

10 април 2012 г.

5 прекрасни месеца обичам <3 

9 април 2012 г.

Трябва ми слънце за да разцъфна и червената ми коса да личи в целия си блясък ... иначе както баща ми казва "изглеждала като неузрял патладжан с примес от презряла вишна "
Направо да си имам "големия" проблем ...
Тъй като ми писна да чета неща ,плагиатствани от блога ми в разни страници , естествено без да бъде посочен источник направих тази страница . Това е единсвеното място във фейсбук , където нещата които ще бъдат публикувани са авторски от мен. И ако по някваква причина изпитам нужда да споделя мисъл от някой друг блог или писател или поет естествено ще посоча источника  .ЗАЩОТО ТАКА СЕ ПРАВИ !
 И бих била много благодарна на хората ,които копират неща от блога да посочват източник , а не да ги отбелязват като лично техни - "авторски"... защото е леко дразнещо да виждам цял албум със снимки изкопирани дословно от блога заедно с публикациите от постовете и на всичкото отгоре да пише АВТОРСКО ! Чувствам се зле . Чувствам се обидена .Не мога да бъда поласкана от подобни действия ...
https://www.facebook.com/DnevniktNaMalkataIzsledovatelkaSGolamataLupa

1 април 2012 г.

Всеки има някой който му липсва ... Липса, която не може да бъде запълнена от нищо и никой. Трудно е , когато искаш да продължиш , а толкова много неща те дърпат назад, точно както котвите задържат кораба на една място . Но понякога единственото нещо ,което можем да направим... единственото нещо , което се изисква от нас е да съберем парченцата от разбитите ни сърце , мечти ,очаквания , усмивки .... дори да съберем сълзите и да продължим напред с гордо вдигната глава и да посрещнем живота с отворени очи и сърце .

29 март 2012 г.

Искам да убия съседката от горния етаж .

Подът и е с теракот и очевидно ,привидно възрастната дама обича да ходи на токчета в къщи ...очевидно дори когато не е на токчета обича да ходи тежко като кобила .Очевидно си има и любима табуретка или стол с колелца ,които обича да търкаля наляво надясно из апартамента си почти постоянно .Очевидно трябва да смаже тези колелца , защото ги чувам дори ,когато телевизора и радиото в стаята ми работят. 
 Очевидно със съседката от по-горния етаж имат някакъв неписан закон ,когато някоя от двете иска да каже нещо на другата...или се подсещат за предстоящия епизод от някой сериал , си правят сигнали с почуквания по парното с тежък предмет... 
Сигурна съм , че това почукване се чува по всички етажи . 
Сигурна съм , че някой също като мен е ядосан на съседките от горния и по-горния етаж.
Сигурна съм , че някой също като мен крои планове за отмъщение . За сега плана ми е да потърпя още малко , докато дойде момента в който да избухна и не се кача да и дрънна главата в парното . 
Сигурна съм , че скандала във входа, който се беше разразил между съседката от горния етаж и съседа от долния онзи ден всъщност е заради тропането по парното . 
Сериозно обмислям вариант със заплашителни бележки лепнати на входната и врата . Обмислям и някоя сутрин да стана в 6 часа и да се разтропам с някой чук по парното ...може да се уплаши че е изпуснала серияла. Обмислям и вариянт, в който когато излизам навън вечер да оставя уредбата увеличена на макс с някой хард рок ...може да и хареса да слуша ток и жици цяла вечер. Не знам кое от всичко това ще предприема , но със сигурност няма да оставя нещата така ...
Сигурна съм и , че и аз имам някои дразнещи навици из къщи , които по някакъв начин дразнят някой от съседите ми , но щом до сега никой нищо не е казал , значи положението не е чак толкова зле... а може би и съседката от горния етаж си мисли по същия начин ............

19 март 2012 г.

I belong to you

В деня , в който прочетох първата си любовна история и започнах да си мечтая съм започнала да те търся , дори без да го осъзнавам . 
Хората не просто се търсят и намират ... те живеят един в друг , дори преди преди все още да са се срещнали ....

16 март 2012 г.

Потвърждавам : Човек се учи докато е жив

Уча се да спазвам хранителен режим . 
Уча се да бъда малко по-организирана.
Уча се да бъда по концентрирана и целенасочена. 
Уча се да не заспивам по-късно от 1 часа ,което повярвайте ми е много трудна задача.
Уча се да бъда по-подредена, въпреки че винаги съм имала подредба в хаоса си .
Уча се да не живея в миналото , а сега ...точно в този момент. 
Точно в този момент се уча да правя руло каквото майка ми правеше ,когато бях малка . (или по-скоро се мъча)
Уча се да не ми секва дъха всеки път ,когато ми каже някоя мила дума.
Уча се повече да слушам и по-малко да говоря, както веднъж някой ми бе казал "Господ ни е дал две уши и една уста ;) "
Уча се да си изпълнявам задълженията на време , независимо че те и без това са малко напоследък ...все не ми стига времето .
Уча се да пия по максимум едно кафе на ден.
Трябва да се науча и да не пиша такива безсмислени постове !