16 месеца без 5 дни.

Изпълнени  предимно с целувки, усмивки, и някоя и друга сълза. В света на връзките това може би не е много време, но в моя свят е доста.  Достатъчно по един или друг начин да нараня, достатъчно да се изгубя и намеря отново, достатъчно да обичам. Да обичам с онази луда, изпепеляваща,  лютива, горчива обич.
Онази, която те изгаря бавно от вътре на вън и прави само един човек, център на цялата ти вселена. И понякога не е лесно. Но кой  е казал, че трябва да е? И тъй като отново съм в период на равносметки, мога да заявя: „Майната му на всичко, когато обичаш нараняваш без да искаш, тръшкаш се, ревеш и пак се тръшкаш, но не спираш до обичаш.Осъзнаваш всички онези грешки, които си допуснал. Понякога казваш неща , които не мислиш, и чуваш такива които не знаеш дали са мислени. И може понякога да боли, но никой не е казал, че любовта е проста и лесничка. „
И всичко си заслужава, когато копнееш само за две простички думи, казани от среща.

Who am I?

Не отдавна си зададох въпроса „Коя съм аз?”.

Подозренията ми са следните: Или никога не съм знаела, или понякога имам нужда от напомняне. Просто в един момент  става така, че забравяш кой си и за какво по дяволите се бориш. Животът ти се превръща в сиво, скучно ежедневие. В един момент животът на другите ти става по-интересен от твоя собствен, и тогава разбираш че имаш отчаяна нужда от промяна. От голяма промяна, кардинална промяна. Само че промяната не идва, и няма да дойде докато ти самия не я направиш.

Затова съм станала прекалено крайна последните дни. Търпимостта ми, която до преди известно време беше на ниво „аз съм като тоя камък тук, нищо не може да ме разклати” сега е на ниво „ аз съм глухарче, трябва само лек полъх и направо се разпадам„. Търпението ми към околните, та дори към самата мен изчезна. Защото на мен ми се омръзна да търпя всичко и всички останали, а на никой да не му се е наложило да търпи мен.Просто защото характера ми явно е изграден от търпение, компромиси и такт. А някои глупави човечета просто не знаят, че ако не можеш да кажеш нещо смислено, или мило е по-добре да си държиш устата затворена.

Осъзнаваш как си спрял дори музика да слушаш, как всички онези дребни неща, които преди да ти доставяха удоволствие сега по-скоро те дразнят. Осъзнаваш как си загубил вдъхновението си и се превърнал в онези сиви човеци, които всеки ден стават за работа с една и съща цел, всеки ден минават по един и същи път, общуват с едни и същи хора,говорят и се държат по един и същ начин, а вечер се прибират и правят същото каквото всяка предишна и следваща вечер. Това не може да продължи още дълго, защото продължи ли, има голяма опасност да избухнеш като атомна бомба и да заличиш всичко ,което ти се изпречи на пътя.

Идва момента в който си ядосан освен на живота, ядосан си и на самия себе си, затова че си позволил това да ти се случи. Но единствения шанс за промяна си самия ти. Единствения шанс да намериш себе си отново си самия ти. Единствената възможност да разбереш кой си, е да се създадеш. Отивам да творя. 

Знаете ли какво? Омръзна ми! До гуша ми дойде! Напълни ми се манерката!
Омръзна ми от фалшиви хора!
Не мога да си обясня, защо някои се правят на всичко това, което не са. Защо по подяволите ще лъжеш за това какъв си и какъв не си, след като рано или късно истината излиза на яве? Защо наблюдавам как хората около мен лъжат дори за най-дребните неща? Защо ще казваш "Ами аз не ям дюнер, мразя дюнери" и след 30 мин. ще те видя на дюнерджийницата да се тъпчеш като попско дете на задушница?
Защо?
След една година отсъдтвие-това.

Обичай ме без думи...

Разбираш, че обичаш някого, когато не можеш да опишеш с думи точно какво изпитваш към него. И дори да пишеш в дневник почти всеки ден в продължение на година, за това как той те кара да се чувстваш и после му подариш този дневник (както направих аз), той отново няма да има пълната представа за това какво се случва в главата и сърцето ти. Затова думите понякога са излишни, действията говорят повече от тях. А понякога и една песен описва прекрасно всичко. 

Long time, no see.

Хелоу, май френдс! Long time, no see.

Дълго време не съм се появявала на хоризонта на блога. Муза имах, но винаги ме хващаше неподготвена, или на път за работа, или на път за някъде другаде. Сериозно започвам да обмислям идеята за една добра инвестиция в диктофон, на който ще мога да записвам всички глупости, които изплуват в главата ми. Както и да е. Ще карам по същество.

Истината за почти двумесечното ми отсъствие от блога не е в липсата на муза, или в нямането на какво да ви кажа, а именно във факта че имах прекалено много за казване. Неща, които нямах сили да кажа на никой, дори на най-близките ми. Исках да ги напиша някъде, да ги излея и веднъж завинаги да приключа с тях, да се справя с тях. Затова реших да ги напиша на лист, за да мога да евентуално да видя как наистина изчезват завинаги, а не само с натискането на бутона delete. Така и направих. През всичкото това време в което не съм публикувала нищо тук, пишех всеки ден, изписах три химикала и всички отрицателни емоции. А после ги изгорих. Така се справям с демоните си, горя ги. През това време осъзнах, че истинско приятелство няма. Сега някой ще каже "тая откри топлата вода". Ами да открих я, след като толкова време ме поливаха със студена, време беше да открия топлата. Сега съм по-щастлива от всякога. Защото не очаквам нищо от никой, и по дяволите надявам се никой да не очаква нищо от мен, защото така или иначе вече дадох достатъчно, а не получих нищо.

И щом е нова година е време за равносметки, нали? Тази година равносметката ми е една. Имам всичко, което искам да имам. Ръката ми е държана точно от човека, който искам. Той също така държи и сърцето ми. Единственото, което искам за следващите 360 дни е именно това, което имам сега с Него. Нито повече, нито по-малко.Все така да ме държи за ръка, и да ми напомня колко прекрасен може да бъде света, защото понякога се случва да забравям.  Пожелавам ви прекрасна година. Обичайте.