Преди много години ,там на края на света имало една малко бяло цвете .То живеело сам само, сгушено сред гъстите храсти на вълшебната гора. Било съвсем самичко и беззащитно.  Постоянно нападано от злите бурени. Един ден то решило , че трябва да има с какво да се отбранява , и му поникнали бодли .

-Аз имам вече бодли, мога да се защитавам от бурените –казало си то самоуверено. 

Но то съвсем не било в безопасност. Ден след ден бурените и плевелите го нападали … когато един ден , цветето останало почти без листенца.. Само бодлите му били непокътнати.  Но то имало толкова желание и сила за живот , както никое друго цвете на света , и така цветчетата му пораснали отново. Но били черни.  Бурените някак се уплашили от черното цвете , и престанали да го нападат , и  то заживяло отново само и необезпокоявано от никой.

Докато един ден до него не паднало едно малко семенце.Семенцето пораснало и се превърнало в малко дърво. Цветенцето се грижело за него всеки ден. Със страшния си вид то отблъсквало всички бурени и плевели , които искали да навредят на дръвчето. Когато дръвчето пораснало достатъчно , че с цветето да бъдат равностойни , те започнали да се грижат един за друг взаимно. Цветето със своите черни листа плашело бурените , а дръвчето със своето силно тяло пазело цветето от вятър, а с малките си клончета му давало подслон и го пазело от дъжда. Един ден дръвчето признало на цветето , че е влюбено в него.

-Но аз съм грозно черно цвете –отговорило то. –Защо ме обичаш ?

-Защото си черно, и си единствено по рода си  . Това те прави моето уникално цвете . Цветето , за което бих умрял.-отговорило дръвчето

И тя заживели щастливо. Но както винаги става , щастието им било за кратко.

Разнежено от любовта си към дървото, цветето отново станало бяло, нежно и беззащитно. Бодлите му вече не били остри , а приличали повече на листенца. Минало време и дървото ставало все по-голямо и по-високо. Когато вече едвам можели да се видят и чуят , те си казали сбогом .Дървото продължавало да расте все по-нависоко към небесата , а цветенцето сякаш ставало все по-малко.

Те не можели да се видят , нито да се чуят , но знаели че, са все още един до друг, само това им давало утеха . Дървото никога не спирало да пази своето цвете от дъжд , вятър и студ. Настъпила есента и то , малко по малко започнало да губи своите листенца , те падали безжизнени и пожълтели до малкото цветенце , сякаш опитвайки се да го обградят .

Но цветенцето било неуко и си помислило , че дървото вече не го обича, че листата му изпадали , защото му омръзнало да прави подслон на цветето...  Разгневено и наранено то пак станало черно , бодлите му отново пораснали , даже били по-остри от преди. Цветето останало само. Толкова само . Жилите му се пропили от гняв и нещастие , всичките му листенца изсъхнали и се превърнали в големи бодли . Заслепено от самотата си ставало все по-бодливо и черно , когато един ден вече нямало и помен от красотата му. Превърнало се във зъл бурен. Увило се около дървото и го задушило със своите бодли. Така те застинали във вечна прегръдка , там измежду храстите на вълшебната гора….