Почти забравена ...

Така ми тежат тези самотни изпълнени само с тишина нощи . А преди обичах да бъда сама  , да се отнасям в мислите си , да чета книга или просто да слушам музика . Но сега тази самота ми тежи  . Странно е чувството да се чувстваш самотен , дори когато не си сам .

 Имам какво да кажа , но не мога да говоря . Сякаш някой ми е скрил думите , най-цинично ги е откраднал ….Измислям милион и една причини да се чувствам добре  и въпреки това не се получава.

Чувствам се сама . Изоставена . Почти забравена .

После си спомням , че аз не съм Алиса , и това не е Страната на Чудесата .

И като типична Алиса и аз гоня заека . Моят заек , обаче е черен . Гоня го из дебрите на сънищата си ,и се надявам да ме изведе от кошмарите ми и да ме пренесе в Страната на Чудесата .

Той упорито бърза , а аз тичам след него . Не иска да се спре да ме изчака . Заека ми е лунатик. Говори нещо на френски под носа си, и очаква да го разбера .

Измърморва нещо , след което продължава да тича напред . Ловко заобикаля дърветата на пътя му и прескача камъните и храстите. А аз? Аз се спъвам в камъните и се блъскам, в дърветата (ловкостта и равновесието никога не са били силните ми  страни) , а храстите се заплитат в така или иначе заплетената ми коса. Колената ми вече са целите сини и ожулени , но въпреки това продължавам да вървя , продължавам да го гоня. От време на време той се спира и ми подвиква нещо ,предполагам да побързам (не разбирам френски), точно когато съм почти на прага на това да се откажа . Бърша сълзите си от отчаяние, и продължавам .

После си спомням , че аз не съм Алиса  , и това не е Страната на Чудесата .