Задушавам се от тъга. Гледам дълго празната стая, после се търкулвам не леглото , където спеше тя . Сгърчвам се в ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като кучето на съседите -не разбира от дума.Още не разбира, че я няма...

Чувствам се сякаш някой е седнал на гърдите ми, и ме е оставил без дъх… Няма нито една дума, която може да опише чувствата ми.

 Не искам това вече, не искам да бъде по този начин.Просто искам да изляза, на улицата и да тичам, тичам, тичам до момента, в който не мога да дишам, до момента в който заболи, или падна на земята.  После да стана и куцайки да се прибера , където баба карайки ми се ще промие раните и ще ми направи нещо вкусно за ядене.  

Искам да се събудя в онзи ден , в който все още бях дете и както винаги за ваканцията ме бяха изпратили в баба .  Искам тази ваканция де не свършва.

Искам пак сутрин да се събуждам точно в момента , в който тя  е приготвила кафето и после двете заедно да седнем на балкона и да си говорим с часове.

Искам пак да ми се скара, че се прибирам по-късно от уговорения час.

Или да ме мъмри да си хвана гадже „за да не ме мислела”

Дори всичките и мъмрения ми липсват.

Искам сега да е тук и да ми се скара , че прекарвам прекалено много време пред компютъра .

Искам баба да е тук , а аз отново да съм дете  всичко да е пак по старому.