Очите, които казват всичко на тези, които могат да слушат.

Тя беше застанала пред огледалото, и гледаше безизразното си лице, на него нямаше и следа от притеснението, и тъгата в нея. Само човек , който наистина я познаваше добре , можеше да погледне в очите й, и да разгадае малка част от това , което се случваше в нея. Тя се страхуваше да бъде сама, изключи светлината и тръгна към леглото си , знаейки че няма никой в него. Чувстваше се странно , сякаш имаше някаква тежест върху нея, която затрудняваше дишането й.

Липсваше й нещо. Не беше миналото…липсваше й настоящето , вече не можеше да го види поглеждайки напред. Липсваше й воля да се движи и да чувства отново. 

Имаше усещането , че има огромна дупка в корема си , която се простираше нагоре чак до врата й, и не й даваше да диша спокойно. Сърцето и биеше учестено , заслуша се в ритмичното и бързо тупкане, и за секунда поне забрави за всичко , за целия свят … Сякаш се беше изпарила . Беше станала на сапунени мехурчета , които се пукаха едно по едно . Пук-пук-пук…пук..

"По този начин", каза си тя.Това е начина, по който започва всичко. Всеки край си има начало…и стана от леглото за да се погледне отново в огледалото.

Днес, зимен ден.

Празен ден.

Студен ден. 

Сложила съм най-мекия си пуловер и с чаша кафе в ръка , увита в одеало гледам филми на Уди Алън. Мисля, че имах нужда от ден като този.Може би ако валеше , чувството на самота щеше да бъде още по-осезаемо. Един самотен ден , не е чак толкова лошо.

Исках да напиша нещо хубаво и позитивно, слушайки „Лебедово езеро” на Чайковски,нищо не ми се получи. Дори не съм много на ясно какво искам да кажа тук и сега.Сравнително неотдавна, имаше хиляди идеи в главата ми, исках да ги уловя, но не знаех дори как да започна.И днес съм празна.

Имам нужда от прегръдка, прегръдка от някой специален. Някой, който ме кара да се чувствам толкова добре, а не просто по-добре.