Вървейки към автобусната спирка, се чувствах точно така
както и преди една година.
Една година по-късно все още имах пеперудите в стомаха, и
бръмбарите в главата.
Една година по-късно все още се вълнувах, така сякаш го
виждах за пръв път.
Една година по-късно, отново нямах търпение да слезна от
автобуса и да го видя да ме чака на спирката.
Година по-късно все още нямах търпение да попадна в ръцете
му, нищо че не се бяхме виждали от няколко часа.
Една година по-късно му казах, че го обичам, и го чувствах
точно толкова силно колкото и преди, че дори повече.
Една година по-късно, все така влюбена, не исках да му
пожелая лека нощ и да го пусна да си тръгне.
Една година по-късно все още така копнея за него и цялото му
същество.
Една година по-късно се събуждам все така щастлива, и
въпреки това тъжна и изплашена, че това щастие може да приключи.
Една година по-късно все така сънувам, онези гадни сънища,
които ме карат да не мога да спя още поне две вечери след тях.
Една година по-късно си пожелавам това да няма край, да няма
срок на годност, целувките да остават все така дълги, а думите все така
истински. Копнежът все така неизчерпаем, а прегръдките все така силни.
