Напоследък зарязах романите и дългите разкази и се отдадох на четенето на поезия.
Предполагам това е някакъв отчаян зов на душата ми , за малко романтика. Не че в любовните романи няма романтика ,но някак си в стиховете тя е много по концентрирана , описана кратко и ясно. Излива се в теб само с няколко изречения ,с няколко реда ...
Напоследък загубих романтичната си страна ...
Вече не потръпвам при мисълта за любовта ...
Вече не ми идва да заплача, на някой тъжен стих , тъжен филм , или драматична книга....
Изгубих се... отново ..
Превърнах се в нещо , което не харесвам..
Или просто вече пораснах , и не приемам всяко малко влюбване , всяка тъжна книга, всяка тъжна песен толкова на вътре.
А съм само на 21 години, не искам още да пораствам ... Искам завинаги да запазя детското в себе си .Познавам хора , които не са съумели да го запазят, и повярвайте ми ...грозна гледка . Постоянно сериозни , забравили как да се усмихват ...
Не искам да се превърна в такъв човек . Та аз съм момичето което обича да се разхожда под дъжда, да се цели със снежни топки , да прави снежни човеци , да ходи босо по плажа, да зяпа звездите и Луната ... да мечтае...
Аз съм момичето , което никога не спира да мечтае...
Крехко, ранимо и почти винаги усмихнато. ...