Цветето се събуди от зимния си сън малко тъжно , малко самотно и много много объркано .
Света в , който живееше , разбиранията които имаше то за него и очакванията му бяха разбити на милиони парченца… точно както листата на дърветата се разпръсват по земята , когато есента ги застигне .
Искаше му се да не се бе събуждало . Жестоката зима го беше изтощила , беше го направила много по-слабо . То вече нямаше воля да се бори да оцелее сред тръните и плевелите , които всеки ден го нападаха . Това беше една постоянна битка , която цветето вече не желаеше да води .
То реши просто да се предаде и да чака притихнало последните слънчеви лъчи ,които щеше да види , последните капки дъжд ,които щеше да усети, и последния дъх, който щеше да поеме . Няма битка , няма воля … има само спокойствие ,което то най-накрая очаква да получи …