27 януари 2012 г.

Тя е от онези момичета,които винаги се усмихват и обичат смеха.Почти винаги е усмихната , но не винаги тази усмивка е истинска.Ако паднеш, тя ще е там за да ти подаде ръка.Ако имаш нужда от помощ , подкрепа , съвет ... тя е до теб .Тя е тази ,която винаги казва „Съжалявам”, дори и да няма вина. Ако се чувства тъжна, никога няма да ти го покаже. Тя не обича да говори за проблемите си , и предпочита да затаи дъх притихнала в някой ъгъл на стаята си , изливайки цялата си болка върху листа хартия .Може да бъде прочетена като отворена книга, но и крие толкова много.Тя толкова ранима ,колкото е първото пролетно кокиче , но се прави на силна бодлива роза ...като си мисли че е страшна с бодлите си. Тя е просто момиче. Обича да я наричат красива, но никога не го вярва...
Не винаги е права , но признава грешките си.. Полага усилия за всичко , но не винаги получава, това което заслужава.Тя е момичето , което е изплашено от любовта , защото вече е изгубила прекалено много... Тя е просто момиче…

23 януари 2012 г.

Усмихваш се , но не си наистина щастлив.

Задаваш въпроси , но всъщност не искаш да знаеш истината .

Говориш , но не казваш нищо.

Смееш се , на неща които не намираш за смешни.

Плачеш , но и това не значи вече нищо.

Жив си , но не живееш...

13 януари 2012 г.

Задушавам се от тъга. Гледам дълго празната стая, после се търкулвам не леглото , където спеше тя . Сгърчвам се в ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като кучето на съседите -не разбира от дума.Още не разбира, че я няма...
Чувствам се сякаш някой е седнал на гърдите ми, и ме е оставил без дъх… Няма нито една дума, която може да опише чувствата ми.
 Не искам това вече, не искам да бъде по този начин.Просто искам да изляза, на улицата и да тичам, тичам, тичам до момента, в който не мога да дишам, до момента в който заболи, или падна на земята.  После да стана и куцайки да се прибера , където баба карайки ми се ще промие раните и ще ми направи нещо вкусно за ядене.  
Искам да се събудя в онзи ден , в който все още бях дете и както винаги за ваканцията ме бяха изпратили в баба .  Искам тази ваканция де не свършва.
Искам пак сутрин да се събуждам точно в момента , в който тя  е приготвила кафето и после двете заедно да седнем на балкона и да си говорим с часове.
Искам пак да ми се скара, че се прибирам по-късно от уговорения час.
Или да ме мъмри да си хвана гадже „за да не ме мислела”
Дори всичките и мъмрения ми липсват.
Искам сега да е тук и да ми се скара , че прекарвам прекалено много време пред компютъра .
Искам баба да е тук , а аз отново да съм дете  всичко да е пак по старому.


3 януари 2012 г.

Очите, които казват всичко на тези, които могат да слушат.

Тя беше застанала пред огледалото, и гледаше безизразното си лице, на него нямаше и следа от притеснението, и тъгата в нея. Само човек , който наистина я познаваше добре , можеше да погледне в очите й, и да разгадае малка част от това , което се случваше в нея. Тя се страхуваше да бъде сама, изключи светлината и тръгна към леглото си , знаейки че няма никой в него. Чувстваше се странно , сякаш имаше някаква тежест върху нея, която затрудняваше дишането й.
Липсваше й нещо. Не беше миналото…липсваше й настоящето , вече не можеше да го види поглеждайки напред. Липсваше й воля да се движи и да чувства отново. 
Имаше усещането , че има огромна дупка в корема си , която се простираше нагоре чак до врата й, и не й даваше да диша спокойно. Сърцето и биеше учестено , заслуша се в ритмичното и бързо тупкане, и за секунда поне забрави за всичко , за целия свят … Сякаш се беше изпарила . Беше станала на сапунени мехурчета , които се пукаха едно по едно . Пук-пук-пук…пук..
"По този начин", каза си тя.Това е начина, по който започва всичко. Всеки край си има начало…и стана от леглото за да се погледне отново в огледалото.
Днес, зимен ден.
Празен ден.
Студен ден. 
Сложила съм най-мекия си пуловер и с чаша кафе в ръка , увита в одеало гледам филми на Уди Алън. Мисля, че имах нужда от ден като този.Може би ако валеше , чувството на самота щеше да бъде още по-осезаемо. Един самотен ден , не е чак толкова лошо.
Исках да напиша нещо хубаво и позитивно, слушайки „Лебедово езеро” на Чайковски,нищо не ми се получи. Дори не съм много на ясно какво искам да кажа тук и сега.Сравнително неотдавна, имаше хиляди идеи в главата ми, исках да ги уловя, но не знаех дори как да започна.И днес съм празна.
Имам нужда от прегръдка, прегръдка от някой специален. Някой, който ме кара да се чувствам толкова добре, а не просто по-добре.