Днес се събудих в настроение за тежки мисли и разговори.
Ставане в 8.00 часа- Едвам гледам , душичката ми спи. Буба звъни на вратата с чаша ароматно кафе. Един час прекаран във висене на дивана ,пиейки кафе и гледане на смешни клипчета.
9.00 -Буба тръгна за работа.
Докато вършех нормалните неща като вземене на сутрешен душ,миене на зъби , сушене на коса и т.н. се замислих за това как се чувствам.
Носталгично ми е, и не знам защо. Не е защото съм далеч от дома. Нито пък защото ми липсва нещо ,което съм имала . Отдавна съм се примирала с това,което съм загубила . Вече не усещам липсата . Вече не се усмихвам по навик , и защото така трябва ,а защото искам и защото мога, защото има за какво. Не знам какво е това нещо ,което все още държи усмивката на лицето ми , но важното в , че го има, нали ... важното е че усмихвам , въпреки всичко.
Не се чувтсвам празна, нито пък ми е пълна душата .
Не съм самотна , нито пък обратното.
Не се чувтсвам щастлива, но съм добре. Не съм и нещастна , усмихвам се.
А какво ми е ? Апатия?! Неее ....
Или може би просто всичко си е наред, а това е нещо ново за мен. Почти през целия ми съзнателен живот винаги съм била в двете крайности . Или дълбока депресия , придружена с промишлено количество сълзи и викове от сорта на "Защоооо? Защо все на мен " . Или пък обсебващо , обезумяло щастие... любов... Е , естесвено моментите на щастието не могат да стъпят и на малкия пръст на мъката и тъгата , но поне мога да кажа ,че ги е имало.
А сега какво... Няма нито нещо, за което да се тревожа , нито пък нещо , за което да съм безумно щастлива. А и ако бяхме постянно щастливи , нямаше да се нарича щастие нали , щеше да е просто нещо ..НОРМАЛНО?!
Колкото и кратко да е щастието , то ни учи , че трябва да живеем за мига , че трява да сграбчваме момента , а не да чакаме . Прекалено дългото чакане в чакалнята води до изпускане на влака ...
