25 май 2017 г.

Spiritual

Интересът ми към астрологията, вече достигна до ниво - познание на основните значения.Даже направих няколко лично хороскопа мои близки.
И противно на безсънието, което сама си причинявам от любопитство за да мога да чета хилядите книги, за астрология, духовно израстване, себепознание и т.н., които съм изтеглила на електронния четец,се чувствам жива. МНОГО ЖИВА! За пръв път от много време!
Преломният момент, беше един сън, в които сънувах, че разговарям със себе си.
Шизофрения?! Може би?!
Все едно се гледах в огледало, но съм почти сигурна, че собственият ми образ пред самата мен, беше също толкова истински, колкото съм и аз. Или поне така го усещах.
Бях ядосана, много ядосана, да не кажа бясна - на себе си! Само и единствено на себе си. Усещах се в тялото на Цвети, която е порицавана.
Стоях си кротко и слушах внимателно, докато другата Цвети крещеше, ръкомахаше и пуфтеше.
В един момент изпитах нужда да я прегърна. Много странно усещане - да прегърнеш себе си. И се събудих.
Събудих се щастлива, сякаш някакво парченце от самата мен е липсвало, и сега се е върнало. Сякаш нещо много прекрасно се беше случило предния ден, и щастието от случилото се ме държеше още.
Веднага след събуждането, спомените от съня започнаха да избледнават. Всячески се опитвах да не забравя, но сякаш отдетлните фрагменти от съня ми отлитаха като лястовички от съзнанието ми. Както всяка делнична сутрин си направих кафе, приготвих се, и тръгнах към офиса. И почти забравих за този така странен сън...
След работа се прибрах в къщи, и реших да полегна на дивана за кратко, преди да започна да приготвям вечеря, когато ме удари като ураган. Спомените за съня започнаха да се възвръщат, толкова силно, и усезаемо сякаш отново сънувах този сън, но бях будна.
Бях ядосана, много ядосана, в същото време се чувствах и виновна, сякаш двата образа в съня ми, се бяхa съединили в едно, и аз чувствах емоциите им.
Цвети, която крещеше - беше ядосана на другата, заради това че е обърнала гръб на вътрешния си глас, и интуицията си. Ядосана е меко казано - беше бясна. Не разбираше как така, това свръхсетивно дете, каквото беше като малка, може да се превърне в този робот, който става всяка сутрин, работи, и си ляга - събужда се, работи и ляга,  събужда се, работи и ляга...
Не разбираше как беше успяла да затъпи интуицията си до такава степен, че изобщо вече да не осъзнава, кога тя и говори. Как дори сънищата и вече почти ги нямаше. Всички онези цветни, образни сънища вече бяха само бегъл спомен. Желанието, усета, музата и нуждата да пише, да твори, да изразява себе си, също ги нямаше. Бяха просто бегъл спомен, който се беше случил сякаш в минал живот, сякаш много отдавна...
Порицаваната Цвети, изпитваше вина. Огромна вина. Беше предала себе си. Не разбираше как е могла да си позволи, да загърби всички онези неща от характера, от същността си, които до преди няколко години ценеше адски много. Вината, която усещах не може да се сравни с нищо друго, което съм изпитала до сега.
Къде беше отишло онова момиче, което обичаше да пише, да слуша хубава музика,да танцува, да пее, да чете хубави книги - да цени хубавите книги? Къде беше отишло момичето, което обичаше, обичаше толкова силно и пламенно, че беше готово да изгори на клада в името на любовта? Момичето, което се смееше, смеееше се постоянно, и се радваше на живота - обичаше го. Момичето, което живееше...
Аз ще ви кажа къде беше отишло - собсвеноръчно го пропъдих. Натъпках го надълбоко, принудих го да се скрие и да не напомня повече за съществуването си. Накрах го да забрави всички онези малки, но така ценни неща, които и доставяха удоволствие - като пълнолунието, първите песни на птичките след дългата зима, които чакаше всяка пролет с нетърпение, дъжда- звуците от падащите капки по козирката на прозореца, дори онова пиле, което живееше на черницата под прозореца, и ме измъчваше месеци наред с истеричното си пискане по цяла нощ. Всичко забравих.
Превърнала съм се в празна черупа, нали знаете, като онези черупки от рапани. Слагаш си го на ухото и чуваш морето, но морето всъщност е много далеч от теб. Знаеш, че съществува, но не го виждаш...


Няма коментари:

Публикуване на коментар