Усещам, че навлизам в някакъв кофти период...
Дали е от есента ? Не знам .
Знам само , че не ми е добре.
От няколко месеца насам водя доста спокоен живот. Да не кажа свръх спокоен. Няма драма, няма притеснения ,няма нищо.
Замених нощните клубове с четене на любимите ми книги , със здрав сън и домашни задължения. Не че преди домашните задължения не ми влизаха в графика, или не отделях поне по час на ден за четене ... но сега всичко е някак по-спокойно, монотонно...
Не съм нещастна , не съм и щастлива...когато ме попитат как съм най-добрия отговор който ми идва на ум е "Никак"... И не , че ми липсва постоянното излизане , и обикаляне по барове , постоянното бързане за някъде и постоянните притеснения за работата ми.
Връщам се една година назад . Спомням си за бившата ми работа . Работа , която сега ми липсва адски много. И не , не е заради заплатата която взимах , парите никога не са ми били приоритет ... Липсва ми чувството , което изпитвах когато всяка сутрин събуждайки се си мислих как не ми се ходи на работа, но в момента  в който влезнех в офиса , денят ми ставаше някак по смислен . Липсват ми колегите , всичките до един ...
Тази работа ми помогна да преодолея един от най-тежките моменти в живота си. Преди нея бях едно мекотело , без желание за живот , без желание да стана от леглото изобщо ..
Запознавайки се с всичките ми бивши вече колеги, си казах " Не съм дошла тук , за да завързвам приятелства, тук съм за да работя" И стана точно обратното ... Завързах приятелства , обикнах ги всички до един , неусетно те се превърнаха в мое ежедневие. Споделях с тях и сълзи и усмивки.Споделих с тях повече от година , от своя живот... Запознах се със страхотни хора, създадох страхотни приятелства ... Постоянното излизане и недоспиване , никак не ми пречеше , защото си казвах " Аз живея , млада съм сега ми е времето" Толкова наивно мислеща , че всичко ми е наред , а не беше . Цялото постоянно купонясване беше с цел да забравя колко самотна бях...
И сега обръщайки се назад към това време осъзнавам как работата ми там ме промени изцяло...
Може би е за добро, станах по-силна , уверена в себе си , защото до преди това увереността ми никаква я нямаше. И сега си отива от време на време ....
Но ето на прага съм на още един кофти период ... не знам от какво е провокиран .
Не ми е самотно , нито ми е пълно.
Не съм нещастна , нито пък съм щастлива.
Иска ми се да започна да изпитва нещо... ужасена съм от страх , че сърцето ми е замръзнало ...Изстинало завинаги.
Въпреки това в мен я има надеждата , че всичко това е просто моментно състояние. Ето например снощи гледайки някакъв драматичен филм усетих как една сълза се търколи по бузата ми... Значи може би не съм толкова безчувствена за колкото се смятам....

Щастлив край ?
Не благодаря! Края никога не е щастлив...той е най-тъжното нещо.
Предпочитам щастливо начало и красива среда ... И ако може никакъв край ...

Преди много години ,там на края на света имало една малко бяло цвете .То живеело сам само, сгушено сред гъстите храсти на вълшебната гора. Било съвсем самичко и беззащитно.  Постоянно нападано от злите бурени. Един ден то решило , че трябва да има с какво да се отбранява , и му поникнали бодли .

-Аз имам вече бодли, мога да се защитавам от бурените –казало си то самоуверено. 

Но то съвсем не било в безопасност. Ден след ден бурените и плевелите го нападали … когато един ден , цветето останало почти без листенца.. Само бодлите му били непокътнати.  Но то имало толкова желание и сила за живот , както никое друго цвете на света , и така цветчетата му пораснали отново. Но били черни.  Бурените някак се уплашили от черното цвете , и престанали да го нападат , и  то заживяло отново само и необезпокоявано от никой.

Докато един ден до него не паднало едно малко семенце.Семенцето пораснало и се превърнало в малко дърво. Цветенцето се грижело за него всеки ден. Със страшния си вид то отблъсквало всички бурени и плевели , които искали да навредят на дръвчето. Когато дръвчето пораснало достатъчно , че с цветето да бъдат равностойни , те започнали да се грижат един за друг взаимно. Цветето със своите черни листа плашело бурените , а дръвчето със своето силно тяло пазело цветето от вятър, а с малките си клончета му давало подслон и го пазело от дъжда. Един ден дръвчето признало на цветето , че е влюбено в него.

-Но аз съм грозно черно цвете –отговорило то. –Защо ме обичаш ?

-Защото си черно, и си единствено по рода си  . Това те прави моето уникално цвете . Цветето , за което бих умрял.-отговорило дръвчето

И тя заживели щастливо. Но както винаги става , щастието им било за кратко.

Разнежено от любовта си към дървото, цветето отново станало бяло, нежно и беззащитно. Бодлите му вече не били остри , а приличали повече на листенца. Минало време и дървото ставало все по-голямо и по-високо. Когато вече едвам можели да се видят и чуят , те си казали сбогом .Дървото продължавало да расте все по-нависоко към небесата , а цветенцето сякаш ставало все по-малко.

Те не можели да се видят , нито да се чуят , но знаели че, са все още един до друг, само това им давало утеха . Дървото никога не спирало да пази своето цвете от дъжд , вятър и студ. Настъпила есента и то , малко по малко започнало да губи своите листенца , те падали безжизнени и пожълтели до малкото цветенце , сякаш опитвайки се да го обградят .

Но цветенцето било неуко и си помислило , че дървото вече не го обича, че листата му изпадали , защото му омръзнало да прави подслон на цветето...  Разгневено и наранено то пак станало черно , бодлите му отново пораснали , даже били по-остри от преди. Цветето останало само. Толкова само . Жилите му се пропили от гняв и нещастие , всичките му листенца изсъхнали и се превърнали в големи бодли . Заслепено от самотата си ставало все по-бодливо и черно , когато един ден вече нямало и помен от красотата му. Превърнало се във зъл бурен. Увило се около дървото и го задушило със своите бодли. Така те застинали във вечна прегръдка , там измежду храстите на вълшебната гора….

И както капчицата вода спускайки се по своя път оставя следа от себе си , така и аз вървейки по своя оставям частици от мен....
Оставих парчета от себе си . Усмивки , сълзи , приятелства, любов...
И както някой е казал "Една капчица вода намери своя път към морето ! Може би това приключение щеше да стигне до океана" ... може би  и аз намерих своя път към морето ?! Може би , ще стигна и до океана .... 

Знам само ,че ще стигна някъде . Имам толкова мечти за постигане , толкова неща за казване , толкова любов за даване ... толкова усмивки за подаряване .... :)

Ако мога да спася едно сърце от разбиване, значи не живея напразно....

Напоследък зарязах романите и дългите разкази и се отдадох на четенето на поезия.
Предполагам това е някакъв отчаян зов на душата ми , за малко романтика. Не че в любовните романи  няма романтика ,но някак си в стиховете тя е  много по концентрирана , описана кратко и ясно. Излива се в теб само с няколко изречения ,с няколко реда ...
Напоследък загубих романтичната си страна ...
Вече не потръпвам при мисълта за любовта ...
Вече не ми идва да заплача, на някой тъжен стих , тъжен филм , или драматична книга....
Изгубих се... отново ..
Превърнах се в нещо , което не харесвам..
Или просто вече пораснах  , и не приемам всяко малко влюбване , всяка тъжна книга, всяка тъжна песен толкова на вътре.
А съм само на 21 години, не искам още да пораствам ... Искам завинаги да запазя детското в себе си .Познавам хора , които не са съумели да го запазят, и повярвайте ми ...грозна гледка . Постоянно сериозни , забравили как да се усмихват ...
Не искам да се превърна в такъв човек . Та аз съм момичето което обича да се разхожда под дъжда, да се цели със снежни топки , да прави снежни човеци , да ходи босо по плажа, да зяпа звездите и Луната ... да мечтае...
Аз съм момичето , което никога не спира да мечтае...
Крехко, ранимо и почти винаги усмихнато. ...

Всички писатели желаят да бъдат харесвани, само че за някои е важно и това -кой ги харесва.

Ето такава любов искам ....
Любов която трае завинаги...
Истинска ....

Днес паля свещ и отново се моля ,в моя живот пак да се повтори ....
I'm looking for love.
So desperate for love........

Съжалявам хората , които не могат да видят красивата страна на живота . Съжалявам ги , че всяка сутрин пият кафето си автоматично четейки сутрешния вестник . Съжалявам ги , че отиват на работа винаги по един и същ път, всеки ден . Съжалявам ги , че стоят в автобуса винаги на едно и също място и гледат с празен поглед през прозореца. Съжалявам ги , че се усмихват по навик. Дори обичат по навик.
Съжалявам ги ,че след работа се прибират изтощени в къщи, разменят си две-три думи със семейството си относно битови въпроси ,и също така по навик си лягат да спят всяка вечер в един и същи час.
Може би , сега ще се намери някой който да ми каже "Ами какво да правят хората , работят , борят се за оцеляване , нормално е " Но аз не съм съгласна . Всеки ходи на работа, всеки иска да изкарва пари за да гледа семейството си , да му осигури един по-добър живот. Но защо в стремежа си да се развиваме професионално , трябва да се превръщаме в бледи сенки на самите себе си , и да правим всичко по навик.
Истината е , че повечето хора вече са забравили как да гледат на света от по-добрата му старана , да виждат красотата му в малките неща . Било то в малкото цветенце пробило си път измежду плочките пред блока  , само и само за да зърне слънцето ... или пиленцето , на дървото  под прозореца , което всяка сутрин те поздравява с песен...

"Аз вярвам в теорията на единствения куршум .

Можеш да се влюбваш и любиш много пъти, 
но има само един куршум , на който е гравирано името ти .
И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум,
раната никога не заздравява"
Майкъл Конъли

А на мен изобщо не ми се иска да вярвам в това....

Надявам се това да е последния ми мрачен пост , но предвид случващото се тези дни нямаше как да не напиша още нещо депресирано .
Л. е най-добрата ми приятелка от както бях трети клас. Беше до мен във всички трудни моменти , които имах . Когато майка ми почина , когато брат ми почина - тя беше там, до мен . Нямаше как да не застана до нея и когато , на нея се случи това ужасно нещо да загуби близък . Баща и си отиде от този свят , толкова ненадейно , и толкова рано. Не успя да я види , как завършва висше образование, нито имаше възможност някой ден да даде ръката и , на бъдещия и съпруг.
И мен ме ужасява мисълта , че не знам както точно да и помогна. Опитвам се да си спомня какво ми беше на мен, но единственото което ми идва на акъла , е че каквото и да ти казват хората , близките и приятелите ти в този момент, няма значение... Предполагам , че факта че съм до нея и дава поне малко сила да продължи . Обичам я повече от сестра , и колкото и трудно да ми беше застанах до нея . Там на гробището , където си каза последно сбогом с баща си.
Стоях там под ръка с моя баща ми , и я гледах как едва се сдържа да не се срине. И точно тогава се случи нещо . Беше студено, мрачно и валеше ...времето очевидно беше в тон с настроението на всички . И там на гробището , измежду всички плачещи и страдащи хора видях пеперуда. Тя сякаш се беше изгубила и летеше в кръг около Л. , майка и , и брат ти. Пеперудата сякаш се опитваше да ги защити , да облекчи болката им.
Точно в този момент се замислих , как дори в толкова мрачен и тъжен ден за всички ни, имаше едно красиво същество , което сякаш се беше изгубило , но въпреки това стоеше толкова на място там.
Предполагам , тя беше там да ни покаже , че колкото и лоши неща да се случват на този свят , едно такова малко чудо на природата ни показа , колко красота има всъщност около нас ....

Времето днес ме провокира за тежки мисли и размисли.
Удивително е как имаш толкова много приятели, почти никога не оставаш сам , а в същото време си толкова самотен ... Усмихваш се по навик , смееш се по навик, правиш се на щастлив по навик... само защото не искаш околните да разберат каква развалина си. И уж всички тези твои приятели , те разбират и обичат ,но те е срам да си признаеш , че не си добре , само защото ще те вземат за депресирано мекотело , каквото май всъщност си.
Започнах да водя този блог , за да разкажа тъжната история на разбитото ми сърце . По-късно осъзнах , че няма смисъл , с това не бих променила нещата , нито пък би ме накарало да се чувствам по-добре.  А аз май съм по-добре , предполагам. Не знам дали е заради времето , не знам дали е защото мразя това време от годината (навява лоши спомени) , не знам причината . Само знам , че не съм добре.
Погледа ми е празен . Усмивката ми е изкуствена . Не плача външно , но вътре в мен вали дъжд, и то пороен.
Ето сега гледам през прозореца и виждам , че слънцето се опитва да се покаже измежду всички облаци , и си мисля , че то винаги изгрява. Каквото и да става , новия ден винаги настъпва. Каквото и да се случи на човек , той винаги продължава, защото така е устроен , така казват...
ДА,  продължих . ДА, беше трудно. Но се изправих , продължих напред въпреки всичко . Жалкото е, че не знам  , къде отивам . Нито пък знам коя съм вече, и в какво се превърнах . В мен няма емоции. Няма тръпка . Няма любов. Всичко е празно. Както обичам да казвам " Празна изоставена къща" Това съм аз. И очевидно никой не е достатъчно смел за да се престраши да влезне в нея и да я ремонтира. Може би така е най-добре. Може би след следващото земетресения къщата , ще се срути нацяло и вече никой няма дори да помни , че в онзи двор , до онова старо дърво , някога е имало малка спретната къщурка , от която преди се чуваше смях,глъч, хубава музика... Сега е празна , тъмна и самотна . Къща обитавана от призраци , които никога няма да си отидат. Това съм аз -призрачната къща до голямото дърво...

Ще ми мине ли гневът, към онзи превъртял откачалник , който ми обещаваше , че ще се бори за мен и щял да обърне Земята само и само да ме спечели , а още след първия удар на камък ,забрави че съществувам . И не се ядосвам , защото съм искала да бъда с него , а защото за пореден път се убедих мъжете какви тъпаци са.
Ми много , че искам някой да се бори за мен.
Много ясно че искам човека до мен да се е потрудил за да ме има.
Много ясно че го заслужавам .
Много ясно , че това не е най-важното , но когато един човек иска наистина да е теб , той ще се бори . Колкото и пъти да му отказваш , ще продължава- ако наистина иска да бъде с теб , няма да се откаже. Може би всички имаме по един такъв приятел. Поне аз имам . Той обожава едно момиче повече от две години. Бори се за нея . Никога не спира да опитва и съм сигурна че рано или късно, или тя ще отвърне на чувствата му , или той ще се откаже да опитва да я спечели( то май само това са вариантите). Сега ще ми кажете " тоя пък , какъв е балък , да тича след някаква фуста 2 години". Е да може да е балък , но знае че иска да е с нея . И съм сигурна , че всяка една си мечтае за такъв балък . Дори и аз .
Много им е удобно на мъжете да получават всичко на готово. Жените са лесни ,мъжете се курвари . И с една дума , никой в днешно време вече не е наясно какво е наистина да искаш някой ,и да се бориш за него.
Ще пробваш с една-няма да ти върже , после преминаваш към втора- и тя не ти връзва и така нататък , докато някоя ти върже , а повярвай ми няма да ти се наложи много пъти да пробваш , просто защото днешните момичета са лесни ...
И на мен ми омръзна !
ОМРЪЗНА МИ!!!!!!!!!
Ако някой иска да е с мен , ще се потруди да ме спечели. Под спечелване нямам предвид скъпи , подаръци , скъпи ресторанти и прочие... Всички знаете какво имам предвид.
ИСКАШ ДА СИ С МЕН-ПОЛАГАШ УСИЛИЯ ДА МЕ ИМАШ!! Това е положението!!!!

Емоциите ми се менят толкова драстично всеки ден , че както се казва не мога да си хвана спатиите.
В един момент се чувствам на върха на щастието , и се усмихвам дори без причина , и изведнъж съм вцепенена , само на секунди от пълното разрушение .
Именно за това нямам човек до себе си . Аз съм ту дива , вечно усмихната с дяволито пламъче в очите си , ту привидно спокойна , а всъщност разрушена. И все още не се е родил човек , на тази земя , който да може да усети какво е времето вътре в мен.
Може би някои жени не могат да бъдат опитомени..Те имат нужда да препускат свободни, докато не намерят някой толкова див за да препускат с него..

Изгубени възможности , изгубени предизвикателства , чувства които не можем да върнем … Това е част от живота. Но в главите ни има малка стаичка , в която пазим всички тези спомени. Стаичка, която прилича на библиотека . И за да разберем как работи нашето сърце трябва да продължаваме да добавяме нови книги в библиотеката си. Трябва да подновяваме старите, да проветряваме помещението , и да сменим водата във вазите с цветя . С няколко думи… винаги ще живеем в личните си библиотеки, и трябва да се грижим за комфорта си в тях …

Той е като неразгадаем пъзел, всеки път когато реша , че съм близо до разгадаването му , намирам друга част от пъзела , която не си е на мястото . Но предполагам ,той е просто такъв. Пъзел с липсващо парче , невъзможен за подреждане ….тогава защо продължавам да опитвам? Може би защото се надявам някой ден , аз да се превърна в това липсващото парче..

Вече преминах на друга честота ...
До сега беше " искам някой да е влюбен в мен , искам някой да ме обича"
Вече е : " искам да се влюбя в някой , искам да обичам някой"
Искам да има за кого да си мисля преди да заспя . Да има за кой да си помисля веднага щом отворя очите си сутрин. Да има за кой да драсна един ред , ейй така в блога си.
Напоследък съм леко отчаяна от себе си , и нещата които пиша в тук. Добре , че приятелите ми не четат блога. Повечето дори не знаят, че съществува този блог, а останалите "уж добрите" някак не ги вълнува , че си губя времето да пиша врели-некипели тук. И може би са прави. Хората пишат когато имат какво да кажат ,моята муза я няма... Не искам да се превърна в поредната мухла ,която не стига , че има блог , ами и няма какво интересно нещо да напише в него ...
Затова , докато в живота ми не започнат да се случват някакви интересни неща , които си заслужават да бъдат написани тук , няма да ви занимавам ежедневието със себе си . А и книга ме чака.. постоянното ми раздвояване между , книгата и блога вече си каза думата. За сега избирам книгата , блога ще чака....
До скоро, малка изследователке ...