Съжалявам хората , които не могат да видят красивата страна на живота . Съжалявам ги , че всяка сутрин пият кафето си автоматично четейки сутрешния вестник . Съжалявам ги , че отиват на работа винаги по един и същ път, всеки ден . Съжалявам ги , че стоят в автобуса винаги на едно и също място и гледат с празен поглед през прозореца. Съжалявам ги , че се усмихват по навик. Дори обичат по навик.
Съжалявам ги ,че след работа се прибират изтощени в къщи, разменят си две-три думи със семейството си относно битови въпроси ,и също така по навик си лягат да спят всяка вечер в един и същи час.
Може би , сега ще се намери някой който да ми каже "Ами какво да правят хората , работят , борят се за оцеляване , нормално е " Но аз не съм съгласна . Всеки ходи на работа, всеки иска да изкарва пари за да гледа семейството си , да му осигури един по-добър живот. Но защо в стремежа си да се развиваме професионално , трябва да се превръщаме в бледи сенки на самите себе си , и да правим всичко по навик.
Истината е , че повечето хора вече са забравили как да гледат на света от по-добрата му старана , да виждат красотата му в малките неща . Било то в малкото цветенце пробило си път измежду плочките пред блока  , само и само за да зърне слънцето ... или пиленцето , на дървото  под прозореца , което всяка сутрин те поздравява с песен...